Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 98

— Какво? — смаяно възкликна Стазилейн.

— Знам, че звучи налудничаво. — Но според доклада в Зимроел се разпространяват някакви идиотски слухове, че драконите били богове и че светът щял да свърши…

— Този култ не е нов — тихо каза Хисун.

И тримата се извърнаха към него.

— Ти знаеш нещо по въпроса? — попита Дивис.

— Да, малко. От Лабиринта, където за това се говореше винаги скришом, с недомлъвки, и то от простолюдието зад гърба на благородниците. Не мога да каже, че се вземаше твърде насериозно. Спомням си, че много отдавна споменах нещичко пред майка си, която ме предупреди да стоя далеч от тази опасна глупост. Май култът е на лийманите и всичко е започнало преди много време, разпространявало се е подмолно след низшите слоеве, за да изплува поради кризата.

— И каква е същината на култа? — попита Стазилейн.

— Горе-долу онова, за което спомена Елидат: драконите щели да излязат на брега, за да поемат управлението и да сложат край на мизерията и страданията.

— Каква мизерия и страдания? — възкликна Дивис. — Не знам по света да има нещо подобно, освен ако нямаш предвид мърморенето и вайканията на променящите се, а те…

— Според теб всички живеят като нас в Замъка? — попита Хисун.

— Според мен никой не тъне в нужда, всички сме осигурени и процъфтяващи…

— Така е, Дивис. И все пак едни живеят в замъци, а други метат конските фашкии по друмищата. Едни притежават огромни имения, а други…

— Имай милост, не ми чети лекции за социалните неправди.

— Прощавай тогава, че те отекчих — сряза го Хисун. — Реших, че искате да разберете защо някои хора чакат водните крале да го освободят от лишенията и мъките.

— Водните крале?! — възкликна Елидат.

— Така вярващите наричат морските дракони.

— Чудесно — каза Стазилейн. В Зимроел върлува глад и сред низшите слоеве се шири някакъв култ, който всява тревога. Това ли имаше предвид, когато спомена за двете важни събития?

Елидат поклати глава.

— Това са двете страни на едно и също нещо. Другата важна новина, която научих от Тунигорн, засяга лорд Валънтайн. По време на визитата си на Острова короналът е имал някакво откровение, след което е изпаднал в твърде странно настроение на приповдигнатост, окачествено от разтревожения Тунигорн като пълна непредсказуемост.

— А знаеш ли нещо за самото откровение? — попита Стазилейн.

— По време на транса му било подсказано, че земеделските недоразумения в Зимроел се дължали на неодобрението на Божествения.

— Та кой би могъл да мисли друго? — възкликна Стазилейн. — Но какво общо има това с…

— Според Тунигорн Валънтайн смята за свръхестествен произхода на болестите и глада, които, както вече разбрахме, са доста по-сериозни отколкото си мислехме…

Дивис поклати глава и подигравателно се изсмя.

— …и според него те са наказание, наложено ни от Божествения заради лошото ни отношение преди векове към метаморфите.

— Но в това няма нищо ново — каза Стазилейн. — Той си говори така от години.

— Явно има, защото според Тунигорн след това откровение короналът непрекъснато се усамотява и се среща единствено с Господарката и Карабела, по-рядко с Делиамбър и съногадателката Тизана. Избягва да приема Слийт и Тунигорн, и то само за да обсъди с тях незначителни въпроси от ежедневието. Личало, че е погълнат от някаква грандиозна нова идея, от наистина поразителен проект, но не желаел да говори за това с Тунигорн.