Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 100

— Според мен си отсъдил мъдро.

— А ти, Дивис?

Лицето на Дивис пламтеше от едва сдържан гняв.

— Какво мога да кажа? Ти си на власт. Нима ми остава друго, освен да ти се покоря? — Той се изправи и сковано протегна ръка на Хисун. — Моите поздравления, принце. Добре се уреди за толкова крато време.

Хисун посрещна без да трепне студения поглед на Дивис.

— Горя от нетърпение да ви бъда полезен в съвета, милорд Дивис — произнесе той с официален тон. — Мъдростта ви ще ми служи като пример. — И с тези думи стисна подадената му ръка.

Каквото и да възнамеряваше да каже Дивис, отговорът му приседна. Очите му блеснаха и той наперено излезе от кабинета.

11

Вятърът духаше от юг, горещ и остър, същият вятър, който капитаните на рибарските кораби, ловуващи за морски дракони, наричаха посланието, защото пристигаше от пустия континент Сувраел, където бе бърлогата на Краля на сънищата. Този вятър пресушаваше душата и попарваше сърцето, но Валънтайн не му обръщаше внимание — духът му витаеше другаде и той с часове стоеше на палубата на „Лейди Тийн“, загледан към хоризонта за първите признаци на суша, като нехаеше за свистящите покрай него знойни, бръснещи пориви.

Пътуването до Зимроел започваше да изглежда безкрайно. Азенхарт нещо обясняваше за мъртви течения и насрещни ветрове, за смените на курса и какво ли не още и Валънтайн не беше компетентен да оспорва тези решения, но започваше да губи търпение, тъй като дните се изнизваха, а от западния континент нямаше и следа. Неведнъж сменяха курса за да избегнат стадата морски дракони, за които скандарите-моряци казваха, че от пет хилядолетия насам нямало по-голяма миграция. Вярно или не, броят им наистина бе внушителен. Валънтайн не бе виждал нищо подобно при предишното си злополучно плаване оттук преди доста години, когато гигантският дракон изтърбуши Горзаваловия „Брангалин“.

Но ето една сутрин най-сетне от горната палуба се разнесоха викове:

— Пилиплок, хей! Пилиплок!

Голямото морско пристанище изникна ненадейно в цялото си ослепително великолепие, което бе по своему заплашително. На възвишенията до устието на река Зимър, разляла се широко и придала тъмен цвят на морето на стотици мили с отнесената от сърцето на континента тиня, бе разположено единадесетмилионният мегаполис красавец, чиито педантични дъги бяха пресечени от спиците на тръгващите от бреговата линия просторни булеварди. Според Валънтайн човек трудно би заобичал този град, въпреки красотата на гостоприемното му пристанище. И в същия миг, в който си го помисли, видя как върху суровото лице на родения в пилиплок скандар Залзан Кавол се изписа нежност и възхита.