Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 50

— Невероятно е! — възкликна тя. — Трябва и ти да дойдеш.

— С най-голямо удоволствие — каза Валънтайн.

Той бързо се облече и влезе при нея във ваната с пенлива, сякаш наелектризирана вода. И чак сега забеляза лекото сияние, което танцуваше по нейната повърхност. Затвори очи и привлече към себе си Карабела. Целуна я леко по челото, а когато тя се извърна към него — по зърното на малката стегната гърда.

— Сложили ли са нещо във водата — попита Валънтайн.

— Идва направо от извора. Чух да говорят нещо за радиоактивност.

— Едва ли. Радиоактивността е мощна, опасна сила, доколкото знам.

— Опиши ми я.

— Не мога. Слава на Божествения, тук в Маджипур нямаме радиоактивност. А това тук сигурно е минерална вода.

— Така изглежда — каза Карабела.

Известно време мълчаха. Валънтайн усети как духът му се възражда. От пенливата вода? Или причината бе близостта на Карабела? А може би това, че най-после се беше освободил от натиска на придворни, просители и възторжени граждани? Точно така, всичко това му помагаше да се отърси от унинието, но най-сетне се беше пробудила и онази вътрешна сила, която щеше да го изведе от налегналата го в Лабиринта несвойствена нему мрачност и угриженост. Валънтайн се усмихна. Карабела го целуна и гладкото й гъвкаво тяло запали у него огъня на желанието.

— Тук ли? — сънено попита тя.

— Защо не? Тази вода е вълшебна.

— Така е.

Любовната игра започна. Нима са минали цели десет години от нощта в Пидруид след празненството на онзи лорд Валънтайн, когато се любиха за първи път на обляната с лунна светлина поляна? Не е за вярване. И през всичките тези години той я желаеше, не бе преставал да я желае. Телата им се сляха и настоящето го завладя, заличи всички спомени, за да го остави да изживее още един неповторим миг.

После, когато се обличаха за вечерята в тесен кръг за петдесет човека, Карабела внезапно попита:

— Наистина ли възнамеряваш да направиш Хисун свой приемник?

— какво?

— Мисля, че именно това ми каза с недомлъвки преди пристигането. Помниш ли?

— Помня — потвърди Валънтайн.

— Ако предпочиташ, да не обсъждаме…

— Не. Не виждам причина да крия повече от теб.

— Значи не е шга?

Валънтайн се намръщи.

— Според мен той има качества. Тази мисъл ми хрумна още навремето, когато той беше само едно мърляво хлапе, което изкарва крони и рояли като водач из Лабиринта.

— Нима може един простосмъртен да стане коронал?

— И тъкмо ти, Карабела, задаваш този въпрос?

— Любовта те подтикна към безразсъден и странен избор. И както знаеш, не всички го одобряват.

— Само неколцина глупави лордчета! Но целият останал свят те приветства като моя господарка.

— Възможно. Ала едно е съпруга, друго — коронал. Простолюдието никога не ще възприеме един от своите в ролята на коронал, чиято особа за тях е свещена, почти божествена. Така поне го чувствах в миналото.

— Ще приемат и него, също като теб.