Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 49

— Отиваме ли у дома, ваша светлост? — попита Насимонт.

— Да тръгваме — отвърна Валънтайн.

Голямата къща на домакина чудновато и прекрасно здание, същинска огромна птица без пера, кацнала за миг да си отдъхне върху розовия гранит. В действителност това беше само шатра, но с невероятни размери и твърде причудлива, направо смайваща фасада и планировка. Стотици метри тъмен плат, които се диплеха на невъобразими гънки върху многобройни високи колони, на които се крепеше цялата конструкция, която изглеждаше изключително въздушна и лека и същевременно величествена и солидна, олицетворение на силата и постоянството.

И интериорът внушаваше същите чувства — отвътре в платнището бяха втъкани тъмнозелени и алени нишки, които образуваха богата, красива мозайка, масивните колони бяха облицовани с метал, а бледовиолетовият под блестеше. Мебелировката беше семпла, но от всяка вещ се излъчваше някаква царственост.

— Прилича ли този дом на опожарения от узурпаторите? — попита Валънтайн, щом двамата останаха насаме.

— Напълно — отвърна домакинът. — Същият е като проектираният от първия и най-велик Насимонт преди шест века. При строежа използвахме старите планове, без да променяме нищо. Що се отнася до мебелите, откупих някои от кредиторите, други — дублирах. Възстанових и плантацията. Пет години къртовски труд, за да бъдат заличени опустошенията от една седмица пиянски гуляи. Ако не бяхте вие, милорд… Благодарение на вас моят свят е отново същият — както и цял Маджипур.

— И се моля да е за дълго.

— Така и ще бъде, милорд.

— Убеден ли си, Насимонт? Нима според теб сме приключили с неприятностите?

— Какви неприятности, милорд? — с тези думи Насимонт поведе госта си към просторната веранда, от която се откриваше великолепна гледка към цялото имение. Отблясъците на залеза и окачените по дърветата жълти фенери хвърляха мека светлина върху дългата поляна, която се спускаше към китните градини и плантации, зад които проблясваше ясният полумесец на езерото Слонова кост с размитите отражения на многобройните върхове и зъбери на планината Еберсинул, извисяваща се над този идиличен пейзаж. От далечината долиташе тиха музика и се виеха последните песни на дългия празничен следобед. От всичко лъхаше мир и благоденствие. — Нима при вида на тази гледка ви се вярва, че в света има тревоги, милорд?

— Разбирам, приятелю. Но това тук не е целият свят.

— Но не е ли това най-мирният от световете?

— Такъв беше с хилядолетия. Но докога ли?

— Милорд! — смаяно възкликна Насимонт.

— Мрачно ли ти звучи?

— Смайвате ме, милорд. Сякаш отново са ви подменили.

— Аз съм истинският Валънтайн — каза гостът с иронична усмивка. — Ала твърде уморен, смятам.

— Елате да ви заведа в покоите ви — а след като си отдъхнете, заповядайте на скромна вечеря. В най-тесен кръг — има-няма петдесет човека.

— Изглежда почти интимно след Лабиринта — нехайно каза Валънтайн.

Последва Насимонт из тъмните тайнствени извивки на коридорите към едно странично крило, закътано в източния край на къщата. Тук, завардени от гвардията на скандарите, бяха царските апартаменти. Когато се сбогува с домакина, Валънтайн влезе вътре и видя, че Карабела блажено се е излегнала в разкошна вана, облицована с бледосини и златисти плочки.