Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 28

Короналът вдигна глава и се вторачи в Хисун. Умората в неподвижните му стъклени очи бе ужасяваща. И все пак, забеляза с изумление Хисун, той се измъкваше от бездната на изтощението като човек, който в отчаян изблик на необорима сила се е вкопчил в пълзящо растение, за да се спаси от падането в бездната. Лека-полека страните му възвръщаха цвета си, на лицето му се изписа известно оживление. Успя дори да си придаде известна царственост, властност. Хисун с благагавение се почуди дали не научават този трик в замъка Връхни, докато се школуват за коронали…

— Доближи се — произнесе лорд Валънтайн.

Хисун пристъпи две крачки напред.

— Боиш ли се от мен?

— Милорд…

— Не бива да ти позволя да губиш време за подобни чувства. Предстои ми твърде много работа. И на теб. Навремето смятах, че не изпитваш към мен капка страхопочитание. Нима съм бъркал?

— Просто сте уморен, милорд, пък и аз също… Тази нощ бе твърде странна — за мен, за вас, за всички…

Короналът кимно.

— Да, неимоверно странна нощ. Нима е вече сутрин? Когато съм тук, губя представа за времето.

— Малко след полунощ, милорд.

— Нима? А аз си мислех, че съмва. Каква дълга нощ само! — Лорд Валънтайн меко се засмя. — Но в Лабиринта винаги е малко след полунощ, нали, Хисун? В името на Божествения, да знаеш само как копнея отново да видя слънцето!

— Милорд… — промърмори тактично Делиамбър. — Наистина става късно, а имаме още толкова работа…

— Вярно. — За миг в очите на коронала просветна същия стъклен блясък. — Тогава да се върнем на въпроса. Първо искам да ти благодаря. Лошо щях да си изпатя, ако не беше ти. Май си тръгнал към мен преди да рухна, а? Толкова ли беше очевидно, че ще се катурна?

— Да, милорд. Поне за мен — каза Хисун и леко се изчерви.

— Моля!

— Май съм по-наблюдателен от останалите.

— Твърде вероятно.

— Надявам се, че ще преодолеете лошите последици от… от…

— Не бях пиян, Хисун — каза короналът с лека усмивка.

— Нямах намерение да намекна… не смятах…

— Не бях пиян. Магия, послание — кой знае? Смятам, че все още различавам виното от магията. Беше мрачно видение, момчето ми: не първото, което имам напоследък. Предзнаменованията са тревожни. Наближава война.

— Война? — изтърси Хисун. Думата беше непривична, чужда, грозна. Носеше се във въздуха като някакво отвратително бръмчащо насекомо, търсещо плячка. Война? Война? Пред очите на Хисун изникна картината на последната конвулсия от дългата война на лорд Стиамот срещу метаморфите отпреди осем хилядолетия, която бе изровил от тайното скривалище на спомените: обвити в пламъци сухи хълмове далеч на северозапад, черен от кълбата гъст дим небосвод. През всички последващи столетия мирът е бил нарушаван само веднъж, и то във войната за възстановяването, когато едва ли е бил погубен нечий живот, защото лорд Валънтайн презира насилието. — Но каква война? — попита Хисун. — Ние в Маджипур тачим мира.

— Тя ще избухне, момче — отсече Слийт. — Щом е така, в името на Господарката, няма измъкване.

— Но с кого? Нима имаме врагове тук, в най-мирния от световете?

— Да — каза Слийт. — И вие, хората от Лабиринта, май толкова сте се изолирали, че не го проумявате?