Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 26

„Все нещо ще ми хрумне, помисли си той. Трябва само да изчакам.“ Но отчуждението нарастваше, усети как кръвта запулсира бясно в слепоочията и забумтя в ушите. Сетне усети с пълна сила какво е собственото му място тук, в Лабиринта — нему бе отредено да бъде в центъра на света, в самата сърцевина на гигантския глобус. Ала някаква неудържима сила се мъчеше да го изтласка оттам. Между тези два мига душата му като голяма мантия от светлина се стрелна към повърхността през множеството слоеве на Лабиринта и после се разтегна, за да обвие като пламтящ воал цялата необятност на планетата. В този зашеметяващ миг той почувства, че се е слял с Маджипур, че е въплъщение на двадесетте милиарда жители на планетата — човеци, скандари, хджорти, метаморфи и всички останали, които се движеха из него като клетки от кръвта му. Той беше едновременно навсякъде — беше цялата скръб на света, цялата му радост, копнежи, потребности. Той бе всичко. Една кипяща вселена от противоречия и конфликти. Чувстваше пустинния пек, топлия дъжд на тропиците и мраза на високите върхове. Той се смееше и плачеше, и умираше, и танцуваше, и бясно препускаше през непознати хълмове, и се трепеше по нивите, и си проправяше път през гъста, преплетена с лиани джунгла. От океаните на душата му изплуваха с чудовищен блеещ рев огромни морски дракони и се гмуркаха пак вдън бездната. Отпреде му се рееха лица без очи, ухилени злобно. Махаха му за поздрав костеливи ръце. Хорове пееха нестройни химни. И всичко това едновременно — ужасна, безумна едновременност.

Той стоеше мълчалив, объркан, безпомощен, докато залата се завъртя бясно в кръг.

— Вдигнете тост, ваша светлост — май потрети Делиамбър. — Първо за понтифекса, после…

„Вземи се в ръце, мислеше Валънтайн. Ти си короналът на Маджипур.“ И с отчаяно усилие се измъкна от уродливата халюцинация.

— Тост за понтифекса, ваша светлост…

— Да, да. Знам.

Въображаемите образи все още го преследваха. С мъка се изтръгна от призрачните безплътни пръсти. Овладей се. Овладей се!

Чувстваше се напълно безпомощен.

— Тостът, ваша светлост!

Тостът? Тостът? Какво беше това? Церемония. Негово задължение. Ти си короналът на Маджипур. Да. Той трябва да говори. Да каже нещо на тези хора.

— Приятели… — започна Валънтайн. И после дойде зашеметяващият скок в хаоса.

8

— Короналът иска да те види — каза Шанамир.

Стреснат, Хисун вдигна очи. От час и половина чакаше в мрачното преддверие, като се питаше какво ли става в покоите на лорд Валънтайн и дали няма да виси тук вечно. Бе доста след полунощ и след някакви си десет часа короналът и свитата му трябваше да напуснат Лабиринта — освен ако снощните странни събития не бяха променили плана. На Хисун тепърва му предстоеше да отиде до най-далечния кръг, за да си вземе багажа, да се сбогува с близките си и да се върне обратно за прощалния прием — а и да успее да подремне. Всичко се обърка.

След припадъка короналът моментално бе отнесен от опразнената зала в покоите си, а Хисун и още неколцина от свитата се бяха събрали в това безцветно помещение. Когато се разбра, че здравословното състояние на господаря бързо се подобрява, беше им наредено да чакат по-нататъшни заповеди. Един по един започнаха да ги привикват при коронала — първо Тунигорн, после Ерманар, Азенхарт, Шанамир и останалите, докато Хисун не остана сам с неколцина души от гвардията и дребни риби от свитата. Не вървеше нито да ги пита как да постъпи, нито да си тръгне на своя глава, ето защо чакаше, чакаше и продължаваше да чака.