Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 17

Но това далеч не беше най-лошото.

От шушулките излиташе не само семе, а и фин кафяв прашец, познат на Аксимаан Трейж повече от добре. Тя се втурна в нивата като обезумяла, без да обръща внимание на семената, жилещи люспестата й кожа. Грабна една шушулка, разтвори я и към лицето й се надигна облак прах. Да. Да! Лузавендрова ръжда! Всяка шушулка съдържаше най-малко чаена лъжичка спори. И докато шушулка след шушулка се пукаха от пладнешката жега, носещите се над полето спори оцветиха в кафяво въздуха, после ги отнесе ветрецът.

Йереуейн Нур също бе наясно какво става.

— Извикай ратаите! Да изгорят всичко! — извика той.

— Твърде късно е — отвърна Аксимаан Трейж с погребален тон. — Вече няма никаква надежда. Твърде, твърде късно. Какво може да върне спорите обратно? — Земята й беше непоправимо заразена. И за един час спорите ще плъзнат из цялата долина. — С нас е свършено, не виждаш ли?

— Но тази ръжда беше ликвидирана много отдавна! — каза Нур неловко.

Аксимаан Трейж кимна. Тя помнеше добре: огньовете, пръсканията, създаването на устойчиви на ръжда клонове, отстраняването на всяко растение с генетично предразположение да задържа смъртоносната гъбичка. Седемдесет, осемдесет, деветдесет години оттогава: колко труд, за да отърват света от тази напаст! И ето я отново в проклетите хибриди. Помисли си, че само тези растения в целия Маджипур могат да приютят лузавендровата ръжда. Нейните растения, отгледани с толкова обич, с толкова умение. Собственоръчно бе върнала ръждата на света, беше я освободила, за да зарази и реколтата на съседите.

— Хейн! — изрева тя. — Хейн, къде си? Какво ми стори?

Копнееше да умре сега, тук, преди да стане онова, което имаше да става. Но знаеше, че няма да има толкова късмет: дългият живот, който беше нейна благодат, сега се превръщаше в нейно проклятие. Пукането на шушулките кънтеше в ушите й като канонадата на напредваща армия, вилнееща в долината. Каза си, че е живяла една година повече от необходимото. Достатъчно дълго, за да види края на света.

5

Омачкан, потен и угрижен, Хисун се спускаше през познатите пасажи и шахти и скоро светът на дрипльовците от външния кръг остана далеч назад. Слизаше ниво след ниво на възхитителни чудеса, които не бе виждал от години: Двора на колоните, Залата на ветровете, Площада на маските, Двора на пирамидите, Двора на глобусите, Арената, Къщата на летописите. Тук идваха хора от замъка Връхни, Алаизор, Стойен, даже от невъзможно далечната и вероятно приказна Ни-моя и бродеха наоколо зашеметени и изумени, занемели от възхита пред изобретателността, с която бе измислено и построено това тъй странно архитектурно великолепие в земните дълбини. Но за Хисун това беше само скучният и безрадостен стар Лабиринт, лишен от чар и тайнственост, който бе просто негов дом.