Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 167

— Да, милорд.

— Говори тогава!

— Разбирате, милорд, че без ваше одобрение регентският съвет не смята да предприема…

— Разбирам. Кажи ми, какво предлага съветът.

Хисун дълбоко пое дъх.

— Първо — каза той, — ще обкръжим с войски всички граници на Пиурифейн, за да попречим на метаморфите да ни тормозят и занапред с болести и ужаси.

— Обсада или нападение имаш предвид?

— На първо време обсада, милорд.

— На първо време?

— Щом веднъж установим контрол над границите, ще навлезем в провинцията и ще потърсим бунтовника Фараатаа и неговите последователи.

— И какво ще правите с тях, разбира се, ако ги заловите, в което силно се съмнявам, като имам предвид собствения си плачевен опит от джунглата?

— Ще ги затворим.

— Нищо повече? Никакви екзекуции на водачите?

— Милорд, ние не сме диваци!

— Разбира се, разбира се. И с нахлуването целите само да заловите Фараатаа?

— Нищо повече, милорд.

— Никакви опити да свалите от власт Данипиур? И да ликвидирате метаморфите?

— Категорично — не.

— Разбирам. — Гласът му беше странно спокоен, почти подигравателен — Хисун никога досега не бе го чувал да говори с този тон. — И какво още предлага съветът?

Хисун изложи стратегията, включваща окупацията на Пилиплок и отцепилите се градове и провинции, неутрализацията на лъжекороналите и войските им, решаването на продоволствения проблем.

— Всеобхватна схема — каза лорд Валънтайн със същия странен отчужден тон. — И кой ще води всички тези армии?

— Съветът препоръчва командването да се раздели между регентите — отговори Хисун.

— А аз?

— А вие ще сте върховен главнокомандващ, милорд.

— Да, да. — Валънтайн се замисли. Имаше нещо дълбоко тревожно в строгия, сдържан начин, по който разпитваше — явно знаеше не по-зле от гостенина накъде клони разговорът. Хисун откри, че изпитва ужас от мига, в който ще премине към същината. Но явно моментът наближаваше. Очите на коронала блестяха особено, когато вниманието му отново се насочи към Хисун. — Няма ли Регентският съвет и други предложения, принце?

— Само още едно нещо, милорд.

— А именно?

— Командирът на армията, която ще окупира Пилиплок и другите разбунтувани градове, трябва да носи титлата коронал.

— Току-що ми каза, че короналът ще е върховен главнокомандващ.

— Не короналът, милорд. Понтифексът.

Настъпилата тишина сякаш щеше да трае хилядолетие. Лорд Валънтайн се беше вкаменил и ако не беше играещият на бузата мускул, човек можеше да го сбърка със статуя. Хисун чакаше напрегнато и не смееше да се обади, втрещен от собствената си дързост да постави такъв ултиматум на коронала. Но работата бе свършена. Нямаше връщане назад. Ако лорд Валънтайн го разжалва и да го прати отново да проси из улиците на Лабиринта, така да бъде.

Короналът прихна в смях.

Този смях се зараждаше нейде дълбоко — силен, гръмовен, бумтящ, смях, който подобаваше на гиганти като Лизамон Хълтин или Залзан Кавол, но не и на кроткия лорд Валънтайн. Смях, който нямаше спиране — и точно в мига, в който Хисун изведнъж се уплаши, че короналът обезумява, той спря, бързо и внезапно. От странното веселие на лорд Валънтайн не остана нищо, освен особената бегла усмивка.