Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 158

Целия следобед прекара сам на палубата, загледан право напред, и никой не дръзна да наруши усамотението му, дори Карабела. Когато тя все пак д

ръзна да отиде при него, стори го колебливо и мълком. Той се усмихна и я привлече към себе си, също мълчаливо. Трябваше му още време да се отърси от мировата скръб.

След доста време тя хвърли поглед на запад и замря от изненада. Но пак не наруши мълчанието.

— Какво виждаш, мила? — попита той.

— Мисля, че дракон.

Валънтайн не каза нищо.

— Нима е възможно, Валънтайн? Уж през този сезон нямало дракони в тези води. Но какво виждам тогава?

— Виждаш дракон.

— Казваш го дори без да погледнеш, Валънтайн.

— Да. Но драконът е там.

— Усещаш ли го?

— Да. Осезаемото му присъствие. Силата на разума. Мощната интелигентност. Усетих го, преди да кажеш нещо.

— Ти вече долавяш толкова много неща — каза тя.

— Прекалено много — каза Валънтайн.

Той продължи да гледа на север. Огромната душа на дракона лежеше като бреме върху неговата. Придобил бе свръхчувствителност през месеците на кризата. Можеше вече почти без усилие да изпраща съзнанието си навсякъде където поиска. Буден или спящ, той се луташе в дълбините на световната душа. Разстоянията вече не бяха преграда. Усещаше всичко, дори грубите горчиви мисли на променящите се, дори бавнити пулсиращи еманации на водните крале.

— Какво иска драконът? — попита Карабела. — Ще ни нападне ли, Валънтайн?

— Съмнявам се.

— Сигурен ли си?

— В нищо не съм сигурен, Карабела.

Отправи се към едрото животно сред вълните. Напрегна се, за да докосне съзнанието му. За миг възникна нещо като контакт, след което сякаш го отхвърли мощна ръка, но не презрително, не надменно. Като че ли драконът казваше: „Не сега, не тук, не още.“

— Изглежда толкова странно — отбеляза Карабела. — Ще ни нападне ли?

— Не.

— Изглеждаш изплашен.

— Не съм изплашен. Просто се опитвам да разбера. Но не чувствам никаква опасност. Това е само едно мощно съзнание, което ни следи непрекъснато…

— И изпраща доклади за нас на променящите се, може би?

— Възможно е.

— Ако драконите и променящите са се съюзили…

— Така смята Делиамбър. Мисля, че може да е по-сложно. И дълго ще се мъчим да разберем връзката между променящите се и драконите. Но повтарям — не усещам заплаха.

Тя помълча.

— Значи умееш да четеш мислите на драконите?

— Не. Усещам съзнанието им, присъствието им. Но те са тайна за мен, Карабела. Колкото по-упорито се боря да ги достигна до него, толкова по-лесно ме отхвърлят.

— Тръгва си.

— Да. Отказа да ме допусне до съзнанието си.

— Какво искаше той, Валънтайн? Какво е научил?

— Де да знаех!

Той се вкопчи в перилата, изцеден, разтреперан. Не разбираше. Разбра толкова малко. А знаеше, че е важно да разбере. Сигурен, че той можеше да спре хаоса и отново да обедини света. Да обедини воюващите страни. Но как? Как?