Читать «Красота в нощта» онлайн - страница 10

— Съществата не са хора. Те са джинове.

— Аллах ли ги е създал?

— Той е направил всички неща по Земята и Небесата. Създал е хората от грънчарска глина, а джиновете от бездимен огън.

— Но Съществата разпростряха над нас нечестивия. — Защо Аллах прави лоши неща, щом той е милосърден Бог?

— Съществата са зли — отвърна Айша с известна неловкост, съзнавайки, че по-мъдрите глави от нея, напразно са се мъчили да разрешат този въпрос. — Но те не са нечестиви, а само са инструменти на Аллах.

— Кой ги е изпратил при нас, за да правят злини? — попита Халид. — Що за добрина е тази, която стоварва лоши неща върху Собствените му хора, а Айша?

Тя се намираше отвъд дълбочината на разговора, но беше търпелива с него.

— Неведоми са пътищата на Аллах, Халид. Той е Единствения Бог и не можем да го съдим. Ако Той е имал причина да ни изпрати Съществата, ние нямаме право да питаме.

— Изпрати ни също смърт, глад и болести — мислеше тя. — И английски момчета, които убиха Халид на улицата, дори английско дете, което постави в корема на майка му и после то се роди. Аллах изпрати всичко това в нашия свят.

Но после си припомни, че ако Ричи Бърк не се бе вмъкнал дебнешком в къщата й, за да спи с Ясмина, сега, в този момент пред нея нямаше да стои това чудесно дете. И понякога каква добрина можеше да се появи пред злината. Какви сме ние, та да изискваме нещо от Аллах? Може би дори Съществата са били изпратени ултимативно за наше добро.

Може би.

До този момент нямаше никакви новини за бащата на Халид. Предполагаше се, че той беше избягал, за да се присъедини към армия, която се бореше със Съществата, но Айша не беше чувала, че някъде по света съществува такава.

Впоследствие, не много дълго след седмия си рожден ден, след като се завърна от следобедните уроци по изучаване на Корана, които всеки четвъртък се провеждаха в дома на стария Искандер Мустафа Али, Халид завари в къщи непознат бял човек, който стоеше в стаята заедно с баба му — беше мъж с голяма купчина разбъркани къдрави светли коси на главата си и ъгловато, почти лишено от плът лице, върху което светеха две хладни и сурови синьо-зелени очи, които го гледаха като някаква маска. Кожата му бе толкова бяла, че момчето се почуди дали той има кръв в тялото си. Цветът й изглеждаше почти тебеширен. Странният бял мъж беше седнал на стола на баба му, а тя самата изглеждаше странно нервна, Халид никога не я бе виждал такава — с блестящи капчици пот по челото си и присвити в тънка линия устни.

— Знаеш ли кой съм аз, момче? — каза белият мъж, после се облегна на стола и кръстоса крака — бяха най-дългите, които Халид беше виждал.

— Как би могъл да знае? — отвърна баба му.

Белият мъж я погледна и каза:

— Нека да го направя, ако нямаш нищо против.

Той се обърна към Халид и продължи:

— Ела тук, момче и застани пред мен. Не си ли един малък красавец? Как се казваш, момче?

— Халид.

— Кой те кръсти така?

— Майка ми, тя е починала. Кръстен съм на чичо си, който също е умрял.