Читать «Среща на разуми» онлайн - страница 17

— Знаете ли — обади се Дрейк. — Мисля, че ще се справим.

— Може — каза Соренсън. — Просто не разбирам какво иска да направи Кедак. Той знае, че не може да ни победи по този начин. Мисля си…

— Хей! — извика един от мъжете. — Лодката ни!

Те се обърнаха и видяха причината, поради която Кедак се бе разпоредил за атаката. Докато бе отвличал вниманието им, кучето на Дрейк бе преплувало до кеча и бе прегризало със зъбите си котвеното въже. Сега, когато бе освободен от котвата си, кечът дрейфуваше по вятъра и се насочваше бавно към рифа. Те видяха как той се блъска първо леко, след това по-силно. След малко вятърът го блъсна достатъчно силно и той се заклещи в корала.

Откъм преносимата радиостанция се чу статичен шум. Соренсън я вдигна и чу Кедак да казва:

— Кечът ви е сериозно повреден. Той сега просто не може да се движи.

— Напълно си прав — изръмжа Дрейк. — Сигурен съм, че в него има пробита достатъчно голяма дупка. Как смяташ ти да се измъкнеш от острова, Кедак? Или просто ще си останеш тук?

— Когато му дойде времето, ще се махна — отвърна Кедак. — Искам да съм сигурен, че всички ще си тръгнем заедно.

5.

Вятърът утихна. Огромни сиви облаци се зададоха по небето откъм югоизток, предвещавайки гръмотевична буря. Върховете им се губеха във височината, а черните им кореми притискаха горещия въздух над острова. Слънцето загуби блясъка си. Кървавочервеният залез се плъзна над морето.

Високо над главите им се виеше самотна райска птица, но не можеше да бъде достигната с куршум. Тя се бе издигнала нависоко, след като Рестих бе застрелял първата.

Монти Байрнс бе застанал в края на поляната с пушка, готова за стрелба. Той бе поел първа смяна от нощната охрана. Останалите мъже хапваха набързо вечерята си в бараката под навеса. Соренсън и Дрейк бяха излезли, за да огледат какво е положението.

— Когато се стъмни ще трябва всички да се приберем в бараката — каза Дрейк. — Не можем да рискуваме някой да стане жертва на Кедак в тъмнината.

Соренсън кимна. Само за един ден той като да бе остарял с десет години.

— Утре сутринта ще измислим нещо — продължи Дрейк. — Ще… Какво има, Бил?

— Наистина ли мислиш, че имаме някакъв шанс? — попита Соренсън.

— Разбира се. Имаме, при това доста добър шанс.

— Бъди реалист — възрази Соренсън. — Колкото по-дълго продължава това, толкова повече животни ще хвърли Кедак против нас. Какво бихме могли да направим?

— Да го хванем и да го убием.

— Но това проклето нещо е с размерите на палеца ти — ядосано каза Соренсън. — Как ще го хванем?

— Все ще измислим нещо — отвърна Дрейк. Той започваше да се тревожи за Соренсън. И без това мъжете бяха отчаяни, а поведението на Соренсън не помагаше за повдигане на духа.

— Иска ми се някой да застреля тази проклета птица — каза Соренсън, вдигнал нагоре глава.

На всеки петнадесет минути райската птица се спускаше надолу, за да огледа лагера по-отблизо. После, преди пазачът да успее да стреля, тя се издигаше на безопасна височина.