Читать «Специалитетът на златотърсача» онлайн - страница 15

Пясъчните вълци започнаха да се приближават. Морисън ги замери с камъни и се разкрещя. От пресъхналото му гърло излизаше продран глас. Вълците отстъпиха.

Отново разгледа скалата и откри в единия край тънка като косъм цепнатина. Съсредоточи ударите там.

Златният къс упорито не се отчупваше.

Морисън избърса потта от челото си и се опита да измисли нещо. Ех, да имаше секач, само да имаше секач!

Разкопча колана си. Като опря края на металната катарама в цепнатината и удари с револвера, успя да отчупи три-четири сантиметров къс. Още три удара и катарамата се вклини здраво в цепнатината. Още един удар и камъкът се откъсна. Беше отчупил девет-десет килограмов къс. По пет долара унцията, целият къс щеше да дойде към хиляда и седемстотин долара. Стига да излезеше толкова чист — без примеси, — колкото изглеждаше.

Когато Общественият наблюдател се телепортира, сумракът се беше сгъстил до плътно сиво. Наблюдателят беше нисък, квадратен робот с лъщящ черен корпус, което му придаваше строг вид.

— Добър ден, сър! — каза наблюдателят. — Пожелали сте да предявите стандартни претенции за собственост върху неограничен рудодобивен участък.

— Точно така — каза Морисън.

— И къде е средата на гореспоменатия участък?

— Моля? Средата ли? Мисля, че се намирам точно в средата му.

— Чудесно — каза роботът.

Измъкна от тялото си метална рулетка и бързо започна да се отдалечава от Морисън. След около двеста метра спря. Металната лента се точеше и потрепваше на всяка негова крачка, докато опаса квадрат около Морисън. Когато приключи с тази работа, наблюдателят стоя дълго време, без да се помръдне.

— Какво правиш? — попита го Морисън.

— Правя рентгенови снимки на терена — отвърна роботът. — Доста е трудно при слабо осветление. Не е ли възможно да изчакате до сутринта?

— Не е!

— Е, тогава ще трябва да се оправя и така — примири се роботът.

Правеше няколко крачки и спираше, после още няколко крачки и отново спираше. Всяка следваща снимка отнемаше малко повече време от предишната, защото сумракът се сгъстяваше. Ако роботът имаше пори, сигурно щеше да се изпоти.

— Готово — каза той накрая. — Работата е свършена. Имате ли образец, който да ми дадете?

— Заповядайте! — Морисън вдигна къса златен камък и му го подаде. — Това ли е всичко?

— Абсолютно всичко — отговори роботът. — Като изключим, разбира се, че още не сте ми дали акта за търсене.

— Не съм ви дал какво? — премигна Морисън.

— Акта за търсене. Това е държавен документ, удостоверяващ, че по държавни данни участъкът, върху който предявявате права, е свободен от ядрен материал в повече от петдесет процента на общата маса при дълбочина двайсет метра. Чиста формалност, но без нея не може.

— За пръв път го чувам — каза Морисън.

— Изискването беше въведено миналата седмица — обясни наблюдателят. — Не разполагате ли с този акт? Боя се, че в такъв случай претенциите ви върху участъка са несъстоятелни.