Читать «Мирисът на мисълта» онлайн - страница 6

Не трябваше да го помисля. В отговор чу рев някъде отдясно. Изправи се и започна да се отдалечава от звука. Реши, че все пак е по-добре да срещне вълците. И това не трябваше да помисля, защото сега към рева на пантерата се присъедини и воят на група вълци.

Клийви ги видя изведнъж. Жълтозелена пантера, която пристъпи предпазливо иззад един храст пред него. От другата страна можеха да се различат силуетите на няколко вълка. За момент си помисли, че могат да се сбият помежду си. Ако вълците нападнеха пантерата, той щеше да избяга… Но те се интересуваха само от него. Човекът осъзна, че нямаше защо да се нападат взаимно, след като той беше там, излъчващ страх и безпомощност.

Пантерата пристъпи към него. Вълците изчакаха, явно щяха да се задоволят с остатъците. Клийви пробва изпитания номер с птицата, но след миг колебание пантерата продължи да напредва. Той отстъпи назад към вълците. Така му се искаше да има върху какво да се покатери, скала или поне прилично дърво… Но имаше само храсти. С изобретателността на отчаянието Клийви се превърна в мслите си в метър и половина висок храст. Не знаеше как всъщност се чувствува един храст, но се постара, колкото можеше.

Ето сега цъфтеше. Един от корените му беше малко поизровен след последната буря. Все пак беше много хубавичък храст. През края на клонака си той видя, че вълците спряха да се движат. Пантерата го обикаляше, наклонила глава на една страна.

„Ама наистина — помисли той, — кой би поискал да захапе храст? Може би сте си помислили, че съм нещо друго, но всъщност аз съм само едно храстче. Не бихте искали устата ви да се напълни с листа, нали? А може и зъб да си счупите в някой от клоните ми. Кой е чувал някога пантера да яде храсти? А аз съм храст. Питайте майка ми. Тя също беше храст. Ние всички сме храсти още от древни времена насам.“

Пантерата не даваше признаци, че ще нападне. Но също и че ще си отиде. Клийви се чудеше дали ще успее да продължи. За какво още да мисли? „За красотата на пролетта? Или за някое гнездо в короната му.“ Малка птичка кацна на неговото рамо. „Но не е ли чудесно — каза си Клийви — Тя също мисли, че съм храст. Сега ще си направи гнездо в клоните ми. Това е толкова мило? Всички други храсти ще ми завиждат.“

Птицата почука с човка върху врата на Клийви.

„По-леко — помисли той, — Нима искаш да унищожиш дървото, което те храни…“

Птицата опита пак. След това закрепи здраво ципестите си крака и започна ритмично да чука по врата му със скоростта на пневматичен чук.

„Проклет кълвач“ — каза си Клийви, опитвайки се да остане в ролята на храст. Забеляза, че изведкъж пантерата се успокои. Но след като птицата убоде за петнадесети път врата му той не издържа. Хвана я и я захвърли към пантерата.