Читать «Мирисът на мисълта» онлайн - страница 4

Мъжкарят се приближи бавно и се потърка в Клийви. Човекът започна да мисли напрегнато. Колко хубаво е времето и какъв симпатяга е този тук — толкова голям, толкова силен, с такива зъби…

Животното започна да мърка. Клийви легна и си представи, че отпуска въображаемата си опашка, че се готви да поспи. Пантерата стоеше нерешително отстрани. Явно усещаше, че нещо не е наред. Изръмжа дълбоко, после се обърна и си отиде.

Слънцето беше залязло и цялата повърхност беше тъмносиня, Клийви осъзна, че трепери неконтролирано и че е готов да се разсмее истерично. Ако пантерата беше останала само още малко… Той се овладя с усилие. Трябваше сериозно да помисли.

Може би всяко животно имаше характерна миризма на мисълта. Катеричката миришеше по един начин, вълкът по друг, а човек — съвсем различно, Най-важният въпрос беше дали можеха да го подушват, само когато мислеше за точно определено животно? Или мислите му, като миризмата, можеха да бъдат открити, дори когато не бяха насочени към нещо специално?

Явно пантерата го подушваше, само когато той мислеше конкретно за нея. Но това можеше да се дължи на непознатата миризма на мисъл — може би тя беше объркала животното — този път. Ще трябва да изчака и да види.

Клийви легна и се загледа в небето. Беше прекалено уморен, за да се движи, и натъртеното тяло го болеше. Какво ли щеше да се случи през нощта?

Дали зверовете продължаваха да ловуват? Или настъпваше някакво примирие? Въобще не го интересуваше. Подяволите всички катерици, пантери, тигри, лъвове и… Той заспа.

На другата сутрин за свое учудване установи, че е все още жив. Дотук добре. Може пък да се окаже добър ден. Той бодро закрачи към кораба.

От пощенски кораб 243 беше останала само купчина безформен метал, разстлан върху обгорената земя, Клийви си намери метална пръчка, изпробва на ръка колко тежи и я пъхна в колана си отзад, под сакчето с пощата. Не беше кой знае какво оръжие, но поне му вдъхваше някаква сигурност.

Корабът вече не ставаше за нищо. Той тръгна и започна да търси храна.

Наоколо имаше няколко храста с плодове. Опита от единия — бяха стипчиви на вкус, но не неприятни. Така Клийви се почерпи с плодове и ги поля с вода от едно поточе наблизо. До този момент не беше видял никакво животно. Но, разбира се, те можеха да се приближават към него — сега, когато помисли за тях. Той отблъсна мисълта и започна да търси някакво скривалище. Шансът му беше в това да стои незабележим някъде, докато не пристигне спасителният кораб. Поскита по меко заоблените хълмчета, като търсеше скала, дърво или пещера. Но дружелюбният пейзаж не предлагаше нищо по-голямо от храсталаци, високи метър-два.

Следобед беше вече уморен и раздразнен, поглеждаше нетърпеливо небето. Защо го нямаше кораба? Изчисли, че един бърз спасителен кораб би трябвало да стигне до него за не повече от два дена.

Нещо помръдна в небето. Той погледна нагоре с разтуптяно сърце. Там имаше нещо!

Беше птица. Закръжи над него, като балансираше леко на огромните си крила, спусна се, после отлетя. Удивително приличаше на лешояд.