Читать «Терминален експеримент» онлайн - страница 27

Питър се засмя.

— Този специален монитор за мозъчни вълни притежава много по-голяма разделителна способност от стандартните апарати, с които разполагат тук. Бих желал да запиша… хм…

— Бихте желал да запишете смъртта ми, нали?

— Съжалявам, нямах предвид да бъда толкова безчувствен.

— Не сте. Защо искате за запишете смъртта ми?

— Ами, разбирате ли, сега не съществува начин, който със стопроцентова точност може да определи кога мозъкът е престанал да функционира за постоянно. Този нов уред би трябвало да посочи точният момент на настъпването на смъртта.

— На кого му е притрябвало да научава това? Аз нямам роднини.

— В много случаи жизнените функции на телата се поддържат изкуствено просто защото не знаем дали човекът наистина е мъртъв, или не. Опитвам се да определя настъпването на смъртта не само от гледна точка на закона, но и в действителност — недвусмислен тест, който може да докаже дали някой е жив, или мъртъв.

— И как ще помогне това на хората? — попита тя. По тона й личеше, че това наистина я интересува.

— Ще им помогне при трансплантацията на органи — отвърна Питър.

Тя вдигна глава.

— Никой няма да поиска моите органи.

Питър се усмихна.

— Може би не, но някой ден моят уред ще удостовери, че по някаква случайност не вземаме органи от хора, които не са наистина мъртви. Ще бъде полезен и в спешните отделения на болниците, за да не се прекъсват преждевременно опитите за спасяване на някой пациент.

Госпожа Фенъл помисли върху това за миг и после попита:

— В действителност моето разрешение не ви беше необходимо, нали? Можехте просто да свържете уреда и да кажете, че това е рутинно изследване. И без това в половината от случаите не ти обясняват какво правят с теб.

Питър кимна.

— Предполагам, че е така. Но си помислих, че би било проява на вежливост да ви попитам.

Очите на госпожа Фенъл отново се усмихнаха.

— Вие сте много мил млад човек, доктор…?

— Хобсън. Но, моля ви, наричайте ме Питър.

— Добре, Питър. — Бръчиците около очите й се присвиха. — Тук съм от месеци, но никой от лекарите не прояви желание да го наричам с малкото му име. Дупчили са всеки сантиметър от тялото ми, но продължават да смятат, че емоционалната дистанция е част от работата им. — Тя замълча за миг. — Харесвате ми, Питър.

Питър се усмихна.

— А аз харесвам вас, госпожо Фенъл.

Този път тя успя да издаде звук, недвусмислено наподобяващ смях.

— Наричай ме Пеги… — Жената замълча и се замисли и това още повече сбръчка старото й лице. — Знаеш ли, това е първият път, когато чувам малкото си име, откакто постъпих тук. Значи, Питър, ти наистина се интересуваш какво става в момента на смъртта?

— Да, Пеги.

— Тогава защо не седнеш и не се разположиш удобно и аз ще ти разкажа. — Тя заговори по-тихо. — Виждаш ли, вече умирах веднъж.

— Извинете, бихте ли повторили? — Досега тя изглеждаше съвсем с ума си.

— Не ме гледай така, Питър. Не съм побъркана. Седни. Хайде, седни. Ще ти разкажа какво се случи.