Читать «Корпорация „Магия“» онлайн - страница 58

Тръгнахме. Едва се бяхме поотдалечили с Уъртингтън, когато разбрах, че малкото разсъдък, който ми беше останал, се дължеше на присъствието на Аманда. След като бях вече извън непосредственото й въздействие, изведнъж ме заля боязън от ужасното място и страховитите му обитатели. Нещо се отърка в глезените ми и за малко не изскочих от обувките си. Но когато погледнах надолу, видях, че това е Серафин, котакът на Аманда, който бе решил да дойде с нас. Почувствах по-добре.

Когато стигнахме до първата редица демони Ройс зае позата си на куче. Първо ми подаде главата на дядо си. Преди това бих потреперил при докосването на мумифицираната глава. Тук тя изглеждаше като уютен домашен предмет. След това той се отпусна на четири крака и зашари между редиците на адските воини. Серафин хукна след него и те заловуваха заедно. Хрътката нямаше нищо против котакът да върши половината работа и с пълно право. Аз вървях колкото може по-бързо по пътеките между ескадроните, докато животните сновяха покрай редиците.

Струваше ми се, че това продължи с часове, докато умората доведе до вдървен автоматизъм, а ужасът се превърна в неясно чувство за неудобство. Свикнах да не гледам демоните в очите и никаква outre форма не можеше да ме изненада.

Ескадрон след ескадрон, дивизия след дивизия ние прочесвахме всичко, докато не стигнахме до лявото крило и края. Животните ставаха все по-нервни. Когато свършиха с предната редица на челния ескадрон, хрътката дотича до мен и започна да вие. Предполагам, че търсеше дядо си, но аз потупах кучето:

— Не се отчайвай, стари приятелю — казах аз. — Все още ни остават ей ония — посочих аз към генералите, всички от тях принцове, които стояха пред своите дивизии. Бяхме тръгнали от задните редици на лявото крило и сега оставаше да проверим генералите отпред. Но отчаянието почти ме беше обхванало — какво са няколко дузини в сравнение с отпадналите седем милиона?

Кучето се затича към най-близкия генерал, котакът го последва, а аз вървях след тях колкото можех по-бързо. Кучето залая преди още да бе достигнало демона и аз се втурнах към тях. Демонът се размърда и започна да се променя. Но даже и в тази му странна форма имаше нещо познато.

— Дитуърт! — изревах аз и скочих върху него.

Почувствах удари на кожени криле и острите нокти на лапи. Ройс ми се притече на помощ вече не като куче, а като стокилограмов негър-боец. Котакът беше ядро от ярост, целият зъби и нокти. И все пак нямаше да успеем и щяхме да бъдем загубени, ако не се бе случило нещо невероятно. Един демон разбута редиците и се втурна към нас. Не го видях, по-скоро го почувствах и помислих, че идва да спасява началника си, макар че обичаите не позволяваха това. Но той помогна на нас — на своите естествени врагове и нападна с такава отмъстителна сила, че везните се наклониха в наша полза.

Изведнъж всичко свърши. Намерих се на земята, сграбчил не принца-демон, а Дитуърт в неговата псевдо-човешка форма — малък бизнесмен с меки черти, облечен със сдържана елегантност, с куфарче, очила и рядка коса.