Читать «Корпорация „Магия“» онлайн - страница 57

Той се засмя тържествуващо, а малките дяволчета около него запушиха уши.

— Ти си търсиш правата тук? Без договор?

— Не забравяй обичаите! — остро отвърна тя.

— А, да, обичаите! Щом се позоваваш на тях, нека така да бъде. И кого смяташ да търсиш?

— Не знам името му. Един от твоите демони, който си позволява прекалено много извън вашата сфера.

— Един от моите демони, и ти не знаеш името му? Имам седем милиона демона, хубавице моя. Един по един ли ще ги гледаш, или всички заедно? — Сарказмът му бе почти равен на нейното презрение.

— Всички заедно.

— Не искам някой да каже, че не съм изпълнил желание на гостенин. Ако прескочите напред — да видя сега — точно пет месеца и три дни, ще намерите господата строени за инспекция.

Не помня как стигнахме дотам. Имаше голяма кафява равнина и никакво небе. Строени по военному за преглед от великия си господар стояха демоните на Полусвета, легион след легион, редица след редица. Старият се придружваше от кабинета си. Джедсън ми ги посочи един по един: Лусифюж, първият министър; Сатаниака, маршал; Белзебуб и Левиатан, командири на фланговете; Ашторет, Абадон, Мамон, Тевтус, Асмодеус и Инкубус — падналите владици. Всеки от седемдесетте принца командваше дивизия и стоеше при подчинените си, като само дуковете и владиците придружаваха господаря си — Сатан Мекратриг.

Той все още изглеждаше като Козела, но придружаващите го приемаха всяка гнусна форма, която им хрумнеше. Асмодеус се бе накичил с три глави, всяка от тях различна и зловеща, излизащи от задницата на дебел дракон. Мамон наподобяваше отвратителна тарантула. Ашторет изобщо не мога да ви опиша. Само Инкубус напомняше за човек по външен вид, като единствена форма, позволяваща му да прояви похотливостта си.

Козелът погледна към нас.

— Хайде, по-бързо! Не сме тук за кефа ви.

Аманда не му обърна внимание и ни поведе към предния ескадрон.

— Върнете се обратно! — ревна той и ние наистина се върнахме, тъй като стъпките ни не водеха на никъде. — Забравяш обичаите. Първо заложници!

Аманда прехапа устни.

— Добре — съгласи се тя и се посъветва с Ройс и Джедсън. Дочух отговорът на Ройс на някакъв въпрос.

— Тъй като трябва да тръгна аз — каза той, — най-добре ще е аз да си избера с кого да тръгна. Дядо ми ме съветва да взема най-младия. Това е Фрейзър, разбира се.

— Какво значи това? — запитах аз, когато чух името си. Досега нарочно не бяха ме въвеждали в дискусиите си, но това вече явно ме засягаше.

— Ройс иска да тръгнеш с него да търсите Дитуърт — обясни Джедсън.

— И да оставя Аманда с тези демони? Не ми харесва.

— Мога да се грижа за себе си, Арчи — спокойно каза тя. — Щом д-р Уъртингтън смята за нужно, най-добре ще ми помогнеш като тръгнеш с него.

— А какво е това за заложниците?

— След като потърсихме правото на оглед — поясни ми тя, — ще трябва да доведете Дитуърт, или край на заложниците.

Джедсън ме заговори преди да успея да протестирам.

— Не се прави на герой, синко! Това е сериозна работа. За всички ни ще е най-добре да тръгнеш. Ако не успеете да се върнете, можеш да бъдеш сигурен, че ще има бой преди те да получат това, което искат.