Читать «Уилям и Мери» онлайн - страница 15

— Ще трябва да се надвесите напред и да нагласите лицето си точно над окото. Тогава той ще ви види, а вие можете да му се усмихнете и да му изпратите въздушна целувка. На ваше място бих му казал и нещо приятно. В интерес на истината, той няма да го чуе, но съм сигурен, че ще схване общия смисъл.

— Уилям мрази да му се изпращат въздушни целувки — каза мисис Пърл. — Ако нямате нищо против, ще го направя както аз смятам за добре.

Тя пристъпи към масата, надвеси се, докато лицето й застана точно над легена, и погледна право в окото на Уилям.

— Здравей, скъпи — прошепна. — Аз съм Мери.

Окото, искрящо както винаги, отвръщаше на погледа й с някаква особена неподвижна напрегнатост.

— Как си, скъпи? — попита мисис Пърл.

Пластмасовата капсула беше прозрачна, така че се виждаше цялата очна ябълка. Нервът, свързващ основата й с мозъка, приличаше на малка сива спагетка.

— Добре ли се чувстваш, Уилям?

Мисис Пърл изпитваше странно усещане — да се взира в окото на мъжа си, когато лицето го нямаше. Всъщност, то бе единственото нещо, което можеше да гледа, и тя не откъсваше очи от него, докато то постепенно взе да става все по-голямо и по-голямо и накрая изпълни цялото й зрително поле, самото то се превърна в лице. Бялата повърхност на очната ябълка бе покрита с мрежа от нежни червени капилярчета, а в ледената синева на ириса имаше три-четири по-тъмни петънца, които излизаха лъчеобразно от зеницата в средата. Зеницата беше голяма и черна и в единия й край се отразяваше малка искрица светлина.

— Получих писмото ти, скъпи, и веднага дойдох да видя как си. Доктор Ланди каза, че се справяш чудесно. Може би, ако ти говоря бавно, ще можеш да разбереш нещо по движението на устните ми.

Нямаше съмнение, че окото я гледа.

— Тук правят всичко възможно, за да се чувстваш добре, скъпи. Този прекрасен апарат непрекъснато изпомпва кръв и съм сигурна, че е далеч по-добър от глупавите ни стари сърца. Та те могат да се пръснат всеки миг, а твоето ще работи вечно.

Мисис Пърл внимателно изучаваше окото и се опитваше да разбере защо й се струваше толкова необичайно.

— Изглеждаш прекрасно, скъпи, направо прекрасно. Честна дума.

Колко по-добре изглеждаше това око от двете предишни, мислеше си тя. Имаше мекота в него, някаква спокойна благост, която никога дотогава не беше забелязвала. Може би причината се криеше в точицата в самия център — в зеницата. Зениците на Уилям винаги бяха малки, като черни главички на карфици. И проблясваха насреща ти, пронизваха те чак до мозъка, виждаха направо през теб и винаги, на мига познаваха какво се каниш да сториш или дори какво мислиш. Тази обаче, в която се взираше сега, беше голяма и мека, и гледаше благо, почти кравешки.

— Сигурен ли сте, че е в съзнание? — попита мисис Пърл, без да вдига глава.

— О, да, напълно — отвърна Ланди.

— И че може да ме види?

— Разбира се.

— Но това е фантастично! Сигурно се пита какво му се е случило.

— Напротив, той много добре знае къде се намира и защо е тук. Изключено е да е забравил.