Читать «Уилям и Мери» онлайн - страница 14
Роалд Дал
— Няма.
— Отначало сигурно малко ще се стреснете. Боя се, че в сегашното си състояние той не е много привлекателен.
— Не съм се омъжила заради красотата му, докторе.
Ланди се обърна и я изгледа. Странна жена, помисли си, с тези огромни очи и намусено изражение. От чертите й, които сигурно някога са били доста приятни, сега не бе останало нищо. Устните й бяха отпуснати, бузите — меки и увиснали, и цялото лице създаваше впечатление, че някак бавно, но непрекъснато е хлътвало през тягостните години на брака. Известно време повървяха, без да разговарят.
— Когато влезете, не бързайте — обади се Ланди. — Той няма да знае, че сте там, докато не надвесите лицето си точно над окото му. То винаги е отворено, но не може да се движи, затова зрителното му поле е много ограничено. Засега сме го оставили да гледа право нагоре в тавана. И, разбира се, нищо не чува. Можем да разговаряме помежду си колкото си искаме. Ето, тук е.
Ланди отвори една врата и я въведе в квадратна стаичка.
— На ваше място, не бих се приближил веднага — каза той, като я хвана за ръката. — Постойте тук заедно с мен, докато посвикнете с обстановката.
Върху висока бяла маса в средата на стаята беше поставен доста голям бял емайлиран леген, от който излизаха пет-шест тънки пластмасови маркучета. Те, от своя страна, бяха свързани с безброй стъклени тръбички, през които се виждаше как кръвта тече към и от изкуственото сърце. Самият апарат издаваше тихи, ритмични, пулсиращи звуци.
— Той е там, вътре — обади се отново Ланди и посочи легена, който беше твърде високо, за да може мисис Пърл да види нещо. — Елате по-близичко. Съвсем малко.
Той я заведе две крачки напред.
Мисис Пърл протегна врат и успя да зърне повърхностния слой на течността в легена. Беше бистра и спокойна, а отгоре й плуваше малка овална капсулка колкото гълъбово яйце.
— Това там е окото — каза Ланди. — Виждате ли го?
— Да.
— Доколкото можем да преценим, то все още е в отлично състояние. Това е дясното му око и върху пластмасовия контейнер има леща, подобна на тази от очилата му. Най-вероятно сега вижда точно толкова добре, колкото и преди.
— Таванът не е кой знае каква гледка — забеляза мисис Пърл.
— Не се притеснявайте за това. Сега разработваме цяла програма, с която ще можем да го развличаме, но не искаме да избързваме.
— Дайте му някоя хубава книга.
— Ще му дадем, ще му дадем. Добре ли се чувствате, мисис Пърл?
— Да.
— Тогава какво ще кажете да минем още малко напред, за да видите всичко?
Той я поведе напред, докато стигнаха на около два метра от масата и сега тя виждаше всичко в легена.
— Ето ни и нас — каза Ланди. — Това е Уилям.
Беше много по-голям, отколкото си го бе представяла и по-тъмен на цвят. Гънките и браздите, прорязващи повърхността му, поразително го оприличаваха на огромен маринован орех. Тя виждаше чуканчетата на четирите големи артерии и двете вени, които излизаха от основата и майсторския начин, по който бяха свързани с пластмасовите тръбички. Виждаше как при всеки удар на изкуственото сърце всички тръбички лекичко потрепват в такт с изтласканата кръв.