Читать «Простено да е!» онлайн - страница 7

— Тогава, ако обичаш, направи го по-бързо.

— Просто така стана, че онзи следобед играехме с Джанет канаста и аз я попитах дали е свободна, за да вечеряме заедно на другия ден. А тя ми отговори, че не е.

— Продължавай.

— Всъщност… думите й буквално бяха: „Ще вечерям с онзи дърт досадник Лайънел Лампсън.“

— Джанет ти е казала това?

— Да, скъпи Лайънел.

— И какво друго?

— Това е достатъчно. Мисля, че не е редно да ти казвам и останалото.

— Продължи, моля те!

— Чакай, Лайънел, не ми крещи така. Разбира се, че ще ти го кажа, щом настояваш. Между другото, нямаше да съм ти истинска приятелка, ако не ти го кажех. Не мислиш ли, че е знак за истинско приятелство, когато двама души като нас…

— Гладис! Моля те, побързай.

— Мили Боже, трябва да ми дадеш малко време да помисля. Чакай сега, доколкото си спомням, точните й думи бяха — и Гладис Понсънби, седнала вдървено върху дивана, с крачета, на практика, недостигащи пода, с очи, които вече не гледаха мен, а бяха втренчени в стената, започна сполучливо да имитира дълбокия глас, който познавах толкова добре: — Такава досада, мила, защото с Лайънел човек винаги може да каже точно какво ще се случи от началото до края. За вечеря ще отидем в „Савой Грил“ — винаги ходим в „Савой Грил“ — и цели два часа ще трябва да слушам този надут дърт… искам да кажа, ще трябва да го слушам как ми мрънка нещо за картини и порцелан — винаги за картини и порцелан. После в таксито ще ми хване ръката и ще се примъкне по-близо, а аз трябва да вдишвам тази спарена миризма на пури и алкохол, докато той ми пелтечи в ухото как би искал… абе, как би искал да е с двайсет години по-млад. А аз ще кажа: „Имаш ли нещо против да отворим прозореца?“. Когато пристигнем пред нас, ще му кажа да задържи таксито, но той ще се престори, че не ме е чул и бързо ще го отпрати. А после, пред входната врата, докато си търся ключа, той ще стои до мен и ще ме гледа жално като кокер шпаньол. Аз бавно ще пъхна ключа в ключалката и бавно ще го завъртя, а после — много бързо, преди да успее да реагира — ще му кажа довиждане, ще се мушна вътре и ще затворя вратата… Божичко, Лайънел! Какво има, скъпи? Изглеждаш много зле…

В този момент, съвсем навреме, изглежда съм припаднал. Не помня практически нищо от остатъка от тази ужасна нощ. Смущава ме само смътното подозрение, че когато дойдох в съзнание, рухнах окончателно и позволих на Гладис Понсънби да ме утешава по най-различни начини. По-късно, сигурно съм излязъл от тях и съм взел такси до вкъщи, но останах на практика безчувствен към всичко, което се случваше около мен, докато се събудих в леглото си на другата сутрин.

Събудих се отчаян и съсипан. Лежах неподвижно, със затворени очи и се опитвах да сглобя събитията от предната вечер — дневната на Гладис Понсънби, на дивана Гладис отпива от коняка си, дребното сбръчкано личице, устичката, която ми напомняше на сьомга, нещата, които ми беше казала… Какво, всъщност ми беше казала? А, да. Нещо за мен. Господи, да! За Джанет и мен! Тези жестоки, невероятни думи! Възможно ли е Джанет наистина да ги е казала? Способна ли е на това?