Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 62

— Не, не се опитвайте да ме лъжете. Тонът на гласа ви издава. Прекалено дълго сте живели сам, отвикнали сте да се преструвате…

Загложди го неприятното чувство, че тя му се подиграва.

„Смешно е — помисли си. — В края на краищата тя е само жена. Може би има право. А аз просто съм се превърнал в един невъзпитан отшелнник, отвикнал да контактува с хората… Но дори и така да е, какво от това?“

— Разкажете ми за съпруга си — неочаквано смени той темата.

Сянка пробяга по лицето на Рут. Главата й клюмна.

— Не сега, моля ви…

Той се отпусна във фотьойла, отказвайки се да търси причините за обзелото го неразположение. Всичко онова, което Рут му разказваше или правеше, можеше да се обясни със страданията, които бе изживяла. Но можеше да бъде и пълна лъжа! Как да разбере кое бе истина, кое не, преди утрото да е настанало? От друга страна, защо й бе необходимо да лъже, след като знаеше, че във всички случаи само след няколко часа той щеше да разбере истината?…

Невил направи усилие да разведри атмосферата.

— Знаете ли за какво си мисля? — запита я. — Мисля си за това, че ако три същества са успели да оцелеят след епидемията, защо да няма и други…

— Нима смятате, че е възможно?

— Защо не?

— Разкажете ми още за болестта…

Той за секунда се поколеба. Трябваше ли всичко да й споделя? Какво щеше да стане, ако тя успееше да избяга и после се върнеше с другите, знаеща онова, което и той знаеше?

— Темата е необятна… — опита да се изплъзне.

— Това, което ми разказахте за кръстовете… проверили ли сте го?

— Спомняте ли си онова, което ви споделих за Бен Кортман?

— Оня мъж, който сте…

— Да… Елате, ще ви го покажа…

Той я отведе до вратата и я накара да долепи око до шпионката. Докато тя наблюдаваше, застанал зад нея той усети миризмата на косите, на кожата й.

„Странно… — прокрадна се в съзнанието му. — Миризмата на тялото й не ми харесва… Сигурно съм изпаднал в положението на Гъливер, след престоя му при лилипутите…“

— Виждате ли го? Онзи, който е застанал до уличната лампа — посочи й Бен Кортман.

— Не са много… — отбеляза Рут. — Къде са останалите?

— Доста от тях съм избил…

— Ами тази улична лампа… Мислех, че са унищожили всички електрически инсталации…

— Включил съм я към моя генераторен агрегат… за да мога да ги наблюдавам.

— Не са ли се опитвали да счупят крушката?

— Изолирал съм я добре. Освен това, редовно провесвам сплитове чесън край нея.

Тя за момент се отдръпна от шпионката.

— Ще ме извините ли за мъничко?

Невил я проследи с поглед, докато се вмъкваше в банята и зачатък на усмивка разтегна устните му. Имаше нещо комично в тази учтива форма, останала от някакво далечно, много далечно минало: „Ще ме извините ли за мъничко?“ Представи си я като добре възпитана девойка във вечерна рокля, присъстваща на прием, героиня, излязла от някоя Настолна книга на младия вампир и за това как да се държи благовъзпитано…

После усмивката му изчезна. Какво щеше да стане, ако тя не беше заразена? В противния случай всичко бе ясно — той щеше да продължи да живее, както бе живял досега. Но ако Рут беше здрава? Ако останеше при него, ако се наложеше да започнат нов живот и кой знае, може би да имат деца?… Подобна перспектива беше направо ужасяваща! После Невил осъзна, че се е превърнал в „стар, закоравял ерген“. Вече не мислеше за Вирджиния, не мислеше за Кати, за миналото. Настоящето му беше достатъчно. Затова перспективата да започне ново съществувание, в което щеше да има и отговорности, и жертви, го хвърляше в тих ужас. Плашеше го възможността да се обвързва, да се отдава на някого, да изпитва вълнения и страсти — все неща, които отдавна беше прокудил от собствения си свят. Страхуваше се да обикне отново…