Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 29

„В крайна сметка съм точно това — рече си замислено, — скитащо се, болно псе…“

Към четири сутринта се изви прашна вихрушка, която разбуди у него болезнени спомени. Вирджиния, Кати, онези ужасни дни…

Опита се да заглуши натрапчивите мисли, да се отърси от миналото, за да стъпи в настоящето. Не трябваше да се отпуска, не трябваше да се поддава на спомените. Те го караха да затъва в алкохолна забрава. Размекваше се. А не трябваше да си позволява подобна слабост. Налагаше се да приеме реалността такава, каквато е… Въпреки това още един път се запита: защо беше избрал да живее? Явно нямаше сериозна причина.

„Тогава съм или много глупав — каза си, — или съм прекалено твърдоглав, за да не приключа веднъж завинаги с всичко това… Добре, добре, хайде, престани! Време е да продължиш с експериментите!“

Спомни си още една легенда, според която вампирите старателно избягваха каквато и да е течаща или бликаща вода…

Невил зарови стар, дълъг маркуч в поляната пред къщата, като предварително постави единия му край в дървено корито, което проби отстрани, за да се оттича водата.

После се прибра. Взе душ, обля се под хладните струи, избръсна се, махна превръзката от ръката. Раната заздравяваше нормално, хващаше коричка. Не беше изненадан. Всъщност, не очакваше обратното: често му се бе случвало да се убеждава, че е имунизиран срещу заразата…В шест и половина застана на пост зад шпионката в дневната. Все още бе прекалено рано. Наля си чаша питие.

Когато малко по-късно се върна при шпионката, забеляза Бен Кортман да приближава отвън по моравата. „Невил, излез, Невил…“ — прошепна Невил и почти веднага като ехо Кортман излая името му.

Бен не се бе променил много. Косите му все още бяха черни, както преди, лицето пребледняло, беше си все така закръгленичък. Само дето по небръснатите му бузи наболите мустачки като пунктир очертаваха горната устна. Навремето Бен винаги ходеше избръснат до блясък, ухаеше приятно на одеколон всяка сутрин, когато идваше да взема Невил за работа в завода… Невил изпитваше странното усещане, че наблюдава сега същия Кортман, който обаче му беше опротивял, станал му бе напълно чужд. Чудно му бе да си припомня и миналото, когато същият този човек му беше приятел, когато заедно отиваха на работа, когато двамата с него бистреха политиката, обсъждаха автомобилите и лекото поведение на някои жени, бейзбола, когато взаимно се питаха за здравето на Вирджиния, на Кати, на Фреда Кортман, тогава, когато…

Невил поклати глава. Не, не трябваше повече да се връща назад, да се сеща за всичкото това. Миналото бе мъртво, безвъзвратно мъртво, като Кортман…

„Този свят се е превърнал в театър на абсурда! — помисли си. — Мъртвите се разхождат на воля и туй повече ни най-малко не ме впечатлява!“ За него бе станало вече съвсем банално да наблюдава как мъртъвците напускат своите гробове, как разравят пръстта с костеливите си ръце, как се измъкват изпод земята… Колко лесно бе да се възприеме невероятното и абсурдното… С малко повече навик, с малко повече воля на съзнанието…