Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 23

На всичкото отгоре, в онези дни състоянието на Вирджиния сериозно бе започнало да го безпокои.

Към четири сутринта изплува мъчително от унеса и изведнъж осъзна, че бурята бе секнала. И по правилото за контрастите, сега тишината му се струваше необичайна… Тъкмо щеше да става, когато забеляза, че Вирджиния не спи. Легнала по гръб, тя обезпокоително бе втренчила очи в тавана.

— Какво има? — запита я той отнесено, все още неможещ да се опомни.

Тя не отговори.

— Скъпа…

Очите й се извъртяха бавно към него.

— Няма нищо — отвърна му. — Спи…

— Как си, добре ли си?

— Все същото.

Той я погледа още мъничко, после се обърна и затвори очи.

Будилникът иззвъня в шест и половина. Обикновено Вирджиния го спираше. Тази сутрин не го стори. Наложи се той самият да спре пискливия вой. Тя продължаваше да лежи по гръб с втренчени очи. Той наистина започна да се измъчва.

— Не си ли добре?

— Не знам — отвърна тя. — Не мога да спя.

— Защо?

Тя изшептя нещо неразбрано в отговор.

— Все още ли се чувстваш отпаднала?

Тя се помъчи да се надигне — напразно.

— Не мърдай, скъпа — каза й.

Докосна челото й. Порази го сивкавият цвят на лицето и на ръцете й.

— Нямаш треска.

— Не се чувствам болна — промълви тя. — Просто… съм изморена…

— Пребледняла си.

— Знам… Приличам на призрак.

— Остани в кревата, не мърдай.

Ала тя вече се бе надигнала.

— Не искам да се разглезвам — опита се да поясни. — Хайде, ставай, обличай се… Време е…

После му се усмихна.

Докато се бръснеше, той я чу как се облича зад вратата. Видя я с провлачени крачки да преминава в дневната, да се оправя с несигурни движения. Трябваше да си остане в кревата…

Умивалникът бе пълен с пясък. Той се избръсна зле, защото, естествено, имаше пясък и по сапуна за бръснене. Песъчинките се бяха затъкнали дори между космите на четката. Преди да се върне в спалнята, той отиде да надникне в стаята на Кати. Малката русокоса красавица продължаваше да спи, издувайки поруменелите си бузки. Той прокара пръст по платчето, което беше прехвърлил над леглото й като балдахин, отдръпна ръка — пръстът му беше потънал в прах.

— Кога ли най-сетне ще престанат тия пясъчни бури — каза десет минути по-късно на влизане в кухнята. — Сигурен съм, че…

Млъкна. Обикновено по това време Вирджиния се суетеше около фурната, приготвяше закуската — препечени филийки с яйца, кафе… В онова утро бе седнала край масата.

— Скъпа, ако не се чувстваш добре, остани, легни си! — помъчи се да я успокои. — Аз сам ще си приготвя закуската.

— Не — отвърна му тя. — Добре съм… Просто мъничко си почивах. Извини ме. Сега ще…

— Недей, не се притеснявай… Достатъчно голям съм…

Той отвори хладилника.

— Ще ми се да разбера какво точно става — подхвана лениво тя. — Половината от съседите ни са в същото състояние, а и ти казваш, че повече от половината работници в завода отсъстват…

— Явно е накакъв нов вид вирус — предположи Невил. — Бури, комари, три четвърти от хората се разболяват… животът стана наистина непоносим…

Наля си чаша портокалов сок. Преди да отпие, се спря, гнусливо обра с пръст от чашата чернеещият се на повърхността слой прахоляк.