Читать «Сълзата на боговете» онлайн - страница 35

— Ти беше една от най-добрите ученички на баща ми. Не можеш ли да я изцериш?

Яжара коленичи до раненото момиче и прошепна:

— Уилям, съжалявам, но раните й са твърде тежки. Дори да повикаме някой жрец… ще е твърде късно.

Джеймс коленичи от другата страна на момичето.

— Талия, кой го направи?

Талия го погледна.

— Търсеха баща ми. Не зная кои са. Водачът им беше едър като мечка. — Тя се закашля и от устните й потече кръв. — Той ме удари, Уилям. Той…

По лицето на младия лейтенант се стичаха сълзи.

— О, Талия, толкова съжалявам…

Изведнъж на лицето на момичето се изписа спокойствие. Джеймс и друг път бе виждал подобно изражение — малко преди животът да си отиде. За миг погледът й се проясни, сякаш болката беше изчезнала. Казваха, че така става, когато умиращият стъпва на прага на Залата на Лимс-Крагма и вижда едновременно и двата свята.

— Не се тревожи, Уилям — прошепна Талия. — Кълна се в Кахули, че ще бъда отмъстена!

После главата й се отпусна.

— Не… Талия! — извика отчаяно Уилям. Притисна я в обятията си, сетне бавно я положи на пода. След това се изправи, въздъхна и произнесе с неузнаваем глас: — Те трябва да си платят за това, Джеймс! Тръгвам след тях!

Джеймс погледна към входа на странноприемницата. Ако нашествениците бяха дошли за бащата на Талия, това бе най-вероятният път за бягство, избран от него.

— Почакай, Уилям — рече той. — Принцът ще ми откъсне главата, ако те оставя да тръгнеш сам. Ще получиш своето възмездие и аз ще бъда до теб в този миг. Но първо ми кажи какво се случи.

— Добре — склони Уилям след кратко колебание. — Двамата с Мартин тъкмо бяхме приключили дежурството и идвахме насам да пийнем по нещо, както правим всеки път. Когато наближихме, видяхме групичка съмнителни типове да излиза оттук. Петима-шестима негодници, начело с едрия си водач. Опитахме се да ги спрем, но те се нахвърлиха върху нас, без да промълвят нито дума. Ако не беше дошъл, сега щях да лежа до Мартин. — Той посочи мъртвия войник.

Джеймс се огледа. Нападателите бяха избили всички в странноприемницата. Сузан дьо Бенет, другата помощничка на Лукас, лежеше просната в ъгъла, с отсечена с един удар глава. Големите й сини очи бяха изцъклени и застинали в почуда. Останалите посетители също бяха посечени на парчета.

— Но защо? — попита Джеймс. — Защо е било необходимо да избиват всички по този жесток начин? — Той отново погледна към Уилям. — Едрият водач след Лукас ли тръгна?

— Не. Прати хората си да го последват, а той избяга надолу по улицата.

— Имаш ли някаква представа къде може да са отишли?

Но преди Уилям да отговори, странноприемницата се разтресе от тътнежа на страхотна експлозия. Джеймс бе първият, който изтича при вратата, следван от Уилям и Яжара. В небето, на запад от тях, се издигаше фонтан от зеленикави пламъци, сред които се рееха камъни. Джеймс и спътниците му се дръпнаха под стрехата на покрива, докато каменният дъжд отмине.

Когато и последният камък тупна на калдъръма, Уилям се провикна:

— Чуйте!

В далечината се чуваха викове и звънтене на оръжия. Тримата затичаха в посоката, от която идеше шумът, и свиха по улицата, водеща към градската тъмница. Докато приближаваха тъмницата, втора експлозия разтърси нощта и ги принуди да се хвърлят на земята. Още един стълб от зеленикави пламъци се издигна в нощното небе.