Читать «Сълзата на боговете» онлайн - страница 171

Епилог

Предизвикателството

Ручейчета вода се стичаха от самотната фигура, която куцукаше по потъналия в сумрак коридор. Миришеше на дим и на разложени трупове.

Малкият огън, който Сиди бе запалил сутринта, продължаваше да тлее. Той измъкна една затъкната в стената факла и я запали.

Най-сетне стигна помещението, в което лежеше тялото на неживия, което бързо се превръщаше в прах.

— Идиот! — извика Сиди, макар да знаеше, че трупът не може да го чуе.

Заобиколи трона и пипнешком намери скритото резе. Вдигна го и една част от стената се отмести. Той влезе в стаята, за чието съществуване не бе знаел дори неживият и която бе запазил за собствена употреба.

Щом прекрачи прага, го посрещна глас:

— Ти загуби.

— Не, не съм, дърто! — извика Сиди и гласът му отекна в стените. Той смъкна подгизналото си наметало.

— Но не можа да вземеш амулета. — В гласа на старицата звучеше подигравка.

— Ще продължавам да го търся. Минаха само четири дни.

— И да го намериш, какво ще направиш? Вече нямаш нито слуги, нито съюзници.

— Изнервям се, когато разговарям с празно пространство. Покажи се.

Във въздуха изникна призрачна фигура, прозрачна и ефирна, но достатъчно оформена, за да се види, че е на жена на средна възраст. Магьосникът събу мокрите си панталони и се загърна с едно одеяло.

— Напоследък все се завирам по разни влажни места… та как ти е името сега?

— Представям се за Хилда.

— А, Хилда значи. Добре. Взех да го намразвам това място. Слуги мога да си купя, когато пожелая. Съюзници също ще имам веднага щом им узная желанията. — Той погледна бледото привидение. — Знаеш ли, от години усещам, че се навърташ наоколо, макар да не съм те викал.

— Не можеш да се отървеш от мен. И двамата го знаем.

Сиди въздъхна.

— Нямаш си поклонници, нито фанатизирани проповедници. Никой на този свят не ти знае името дори, ала продължаваш да упорстваш. Доста странно поведение за една богиня.

Видението, което доскоро бе грохнала старица, отвърна:

— Такава ми е природата. Ти служиш на своя господар, а аз пък се боря с него.

— Моят господар е жив! — викна Сиди и посочи обвинително видението с пръст. — А ти дори нямаш доблестта да признаеш, че си мъртва, и да си идеш.

Видението изчезна.

Изведнъж Сиди изпита съжаление. Макар да не обичаше тази жена в нито едно от многобройните й превъплъщения, тя бе част от живота му от столетия. Той пръв бе открил амулета, преди почти хиляда години. Пръв бе станал пленник на скритата в него сила. От векове се поддаваше на пориви, които не можеше да обясни, и чуваше гласове, каквито никой наоколо не долавяше. Бе свикнал да се къпе в мощта на тази сила, а също и в лудостта, която тя излъчваше. Но с времето мъглата на безумието се разсея и той отново си възвърна яснотата на разсъдъка. Беше разбрал на кого служи.

На Безименния.

Беше използвал амулета и преди, за да впримчи други на служба — такива като неживия Саван и неговия брат. Но това се оказа грешка. Той въздъхна. Да служиш на тъмните сили често означаваше да се примиряваш с онова, с което разполагаш.