Читать «Неприятностите са моя бизнес» онлайн - страница 7

Червеникаворусият откъсна поглед от огромната делва и се приближи на разстояние една палка от мен.

— Да, господин Грегъри? — прозина се той.

— Майната ви и на двамата — казах аз. — Това важи и за приятелките ви.

Хокинс се ухили.

— Ела в кабинета ми, приятел. Да видим дали ще можем да те оправим.

Последвах го в кучешката колиба, откъдето беше излязъл. Тя побираше само едно миниатюрно бюрце, два стола, висок плювалник и отворена кутия с пури. Той облегна задник на бюрото и ми се усмихна широко и дружелюбно.

— Не ти мина гладко номерът, нали, приятел? Аз съм детективът на хотела. Думай!

— Някои дни ми се ще да мине гладко — казах аз, — ама друг път ми иде да действам като щипки за къдрене. — Извадих портфейла си и му показах значката и малкото фотокопие на разрешителното ми в найлонов калъф.

— А, значи си от нашите? Трябваше първо мен да потърсиш.

— Не ще и дума. Само че не бях чул за теб. Искам да се видя с тая Хънтрес. Тя не ме познава, но имам работа с нея, и то не от шумните работи.

Той се отдръпна метър и половина странишком и премести пурата в другия край на устата си. Загледа се в дясната ми вежда.

— Какво става? Защо се опитваш да купиш оня негър долу? Имаш ли пари за такива разноски?

— Може би.

— Аз съм добър човек. Но трябва да пазя клиентите.

— Пурите ти са на привършване — рекох, поглеждайки кутията, в която имаше близо стотина. Взех две, помирисах ги, сложих ги върху сгъната десетдоларова банкнота и ги върнах на мястото им.

— Много мило — каза той. — Май ще се разберем. Какво искаш?

— Кажи й, че ме праща Марти Естел. Тя ще ме приеме.

— Това може да ми струва службата.

— Няма. Имам зад гърба си важни хора.

— На какво разстояние от гърба ти?

Посегнах към десетачката си, но той отблъсна ръката ми.

— Ще рискувам — рече.

Вдигна телефона, поиска апартамент 814 и си затананика. Тананикането звучеше като мученето на болна крава. Изведнъж се наведе напред и на лицето му цъфна сладка усмивка. Гласът му стана мазен.

— Госпожица Хънтрес? Тук е Хокинс. Разбира се, вие се срещате с доста хора, госпожице Хънтрес. При мен е един джентълмен, иска да се види с вас и да ви предаде нещо от господин Естел. Не можем да го пуснем без ваше съгласие, защото не желае да каже името си… Да, Хокинс, детективът на хотела, госпожице Хънтрес. Да, казва, че не го познавате лично, но ми изглежда човек на място… Добре. Много благодаря, госпожице Хънтрес. Ще го изпратя веднага.

Затвори телефона и го поглади нежно.

— Липсваше ти само малко музика за фон — обадих се аз.

— Можеш да се качиш — произнесе унесено. Бръкна разсеяно в кутията и взе сгънатата банкнота. — Фантастична — промълви той. — Всеки път, когато си помисля за тази мадама, се налага да изляза и да походя из близките улици. Да вървим.

Пак се върнахме във фоайето, Хокинс ме придружи до асансьора и ми кимна заговорнически да влизам. Докато вратите на асансьора се затваряха, видях, че се запъти към изхода, вероятно да обикаля улиците.

Асансьорът бе застлан с килим, имаше огледала и скрито осветление. Издигаше се плавно като живак в термометър. Вратите се разтвориха с леко съскане, закрачих по мъхестата пътека в коридора и стигнах до вратата с номер 814. Натиснах бутончето на звънеца, вътре запяха камбанки и вратата се отвори.