Читать «Неприятностите са моя бизнес» онлайн - страница 6

— Зает ли си? — попитах го.

— И да, и не, сър.

— Колата ми отвън трябва да се позабърше. Срещу петарка.

Номерът не мина. Не беше от лесните. Кестенявите му очи станаха дълбокомислени, вперени в далечината.

— Чак толкова ли е замърсена, сър? Мога ли да попитам ще искате ли още нещо?

— Дреболия. Тук ли е колата на госпожица Хариет Хънтрес?

Видях го как плъзна поглед покрай лъскавата редица коли към един светложълт автомобил с черен гюрук, който биеше на очи като клозет насред преден двор.

— Да, сър. Тук е.

— Искам да зная номера на апартамента й и как да стигна до него, без да минавам през фоайето. Аз съм частен детектив. — Показах му значката. Той я погледна, но не му направи впечатление. Пусна най-тънката усмивчица, която съм виждал.

— Пет долара е прилична сума за един работник, сър. Но не достатъчна, за да рискувам службата си. Разликата е колкото от тук до Чикаго, сър. Предлагам да си спестите петте долара и да се възползвате от обичайния начин на влизане.

— Бива си те — рекох. — Какъв ли ще станеш, като пораснеш?

— Вече пораснах, сър. На трийсет и четири години съм, сполучих в брака, имам две деца. Довиждане, сър. — И той се врътна кръгом.

— Ами… довиждане. И прощавай, че воня на уиски. Току-що пристигам от Бют.

Тръгнах обратно покрай рампата, излязох на улицата и се запътих към мястото, където трябваше да отида още в самото начало. Трябваше по-рано да си дам сметка, че в хотел като „Ел Милано“ няма да постигна нищо с пет долара и една значка. Вероятно негърът вече звънеше на рецепцията.

Огромната сграда беше в мавритански стил с гипсова мазилка, с великолепни инкрустирани фенери в предния двор и огромни финикови палми. Входът на хотела беше при чупката на Г-образната сграда: изкачваш се по мраморно стълбище и минаваш през облицована с калифорнийска мозайка арка.

Един портиер ми отвори вратата. По размери фоайето се приближаваше до стадион. Беше застлано със светлосин килим, подплатен с дунапрен. Беше толкова мек, че ми се дощя да легна и да се потъркалям. Прегазих, затънал до глезените, до рецепцията, облакътих се на гишето и срещнах втренчения поглед на един блед и слаб служител с мустачки, тънки като сламка. Той ги поглади и погледна през рамото ми към огромна делва като на Али Баба, която можеше да побере цял тигър.

— Тук ли е госпожица Хънтрес?

— За кого да съобщя?

— За господин Марти Естел.

Не ми провървя повече, отколкото в гаража. Той натисна нещо с левия си крак. Синьо-златистата врата в дъното на рецепцията се отвори, оттам излезе едър мъжага с червеникаворуса коса с пепел от пура по жилетката, облегна се разсеяно на гишето и се втренчи в делвата на Али Баба, сякаш се мъчеше да проумее дали не е плювалник. Служителят повиши глас:

— Вие ли сте господин Марти Естел?

— Идвам от негово име.

— Това е вече нещо друго. А как се казвате, сър, ако мога да попитам?

— Можеш да попиташ — рекох. — Но може да не ти кажа. Така ми е наредено. Съжалявам, че упорствам и тъй нататък.

Не хареса обноските ми. И като цяло не ме хареса.

— Боя се, че няма как да съобщя за вас — рече студено. — Господин Хокинс, мога ли да се посъветвам с вас по един въпрос?