Читать «Неприятностите са моя бизнес» онлайн - страница 33

От високоговорителя на стената долетя съобщение, че негър на средна възраст бяга на юг към Сан Педро след обир на „Единайсета улица“. Бил в сив костюм и мека шапка. „Движете се внимателно. Заподозреният е въоръжен с револвер калибър трийсет и две. Край.“ (Когато го заловиха, оказа се, че е шестнайсетгодишно мексиканче, облечено в кафяви панталони, скъсан син пуловер, без шапка, с газов пистолет и с трийсет и пет цента в джоба.)

— Такива като теб само си навличат неприятности — рече кисело Финлисън.

Сиболд седна зад бюрото до стената, нахлупи шапка над очите си, прозина се и погледна новия си ръчен часовник от неръждаема стомана.

— От неприятности си вадя хляба — рекох. — Как иначе ще изкарам някой и друг цент?

— Трябва да те натикам в дранголника, задето потули историята. Колко ще изкараш от тоя случай?

— Работех за Ана Холси, която пък работеше за стария Джийтър. Май натрупах лоши дългове.

Сиболд ме дари с усмивката си на полицейска палка, Финлисън запали пура, облиза скъсано листче тютюн отстрани и го залепи, но оттам въпреки всичко димеше, когато той дърпаше. Побутна към мен част от документите.

— Подпиши три екземпляра.

Подписах три екземпляра. Взе ги, прозина се и разроши побелялата си грива.

— Старият е получил удар — рече. — Там няма да ни огрее. Като дойде на себе си, едва ли ще знае колко е часът. А оня Джордж Хайстерман, шофьорът, само ни се смее. Много жалко, че е ранен. Ще ми се да го пораздрусам малко.

— Жилав е — рекох.

— Аха. Добре, пръждосвай се сега.

Станах, кимнах им и се запътих към вратата.

— Е, лека нощ, момчета.

Не ми отвърнаха.

Минах по коридора и слязох с нощния асансьор във фоайето на кметството. Излязох през вратата откъм „Спринг стрийт“, спуснах се по многобройните стъпала и ме задуха студен вятър. Запалих цигара на най-долното стъпало. Колата ми все още беше пред къщата на Джийтър. Вдигнах крак, за да тръгна към някое такси отсреща, на половин пряка оттук. От паркирана кола се чу рязък глас:

— Ела за малко.

Мъжки глас, стегнат, суров. Гласът на Марти Естел. Идваше от голяма лимузина с двама души на предните седалки. Приближих се. Задното стъкло беше спуснато и Марти Естел бе облегнал на него ръката си в ръкавица.

— Влизай.

Отворих вратата. Влязох. Бях твърде уморен, за да споря.

— Потегляй, Скръндзи.

Колата се носеше на запад по тъмните, почти смълчани улици. Макар и не чист, нощният въздух бе прохладен Превалихме един хълм и колата започна да набира скорост.

— Какво знаят? — попита хладно Естел.

— Не ми казаха. Още не са измъкнали нищо от шофьора.

— Трудно ще осъдиш някого за убийство в този мъжки град, когато играят двеста милиона. — Шофьорът, наречен Скръндзи, се разсмя, без да се обръща. — Може би изобщо няма да помириша сега моите петдесет бона… Тя те харесва.

— И какво от това?

— Остави я на мира.

— Какво ще спечеля?

— Мога да ти кажа какво ще загубиш, ако упорстваш.

— Да, наистина — рекох. — Би ли отишъл по дяволите, ако обичаш? Уморен съм. — Затворих очи, облегнах се в ъгъла и просто заспах. Понякога от преумора и на това съм способен.