Читать «Неприятностите са моя бизнес» онлайн - страница 14

— Господин Марлоу? — козирува с ръка в ръкавица.

— Да — рекох. — Свободно. Значи това е колата на стария Джийтър.

— Една от колите. — Самоуверен глас, който можеше да прозвучи и нахакано.

Отвори ми задната врата, аз влязох и потънах в седалката, а Джордж седна зад волана и подкара лимузината. Тя се отлепи от тротоара и зави зад ъгъла; не вдигаше повече шум от банкнота в портфейл. Поехме на запад. Уж се движехме в потока от коли, а изпреварвахме всички. Минахме през сърцето на Холивуд в западната му част, продължихме до крайбрежния булевард, потопихме се в неговото великолепие, а после в спокойствието на Бевърли Хилс, където ездитната алея пресича булеварда.

Бързо прекосихме Бевърли Хилс, мярнахме далечните светлини на университетските сгради и свърнахме на север от Бел Еър. Заизкачвахме се по дълги тесни улици без тротоари, с високи зидове и големи врати. В ранната вечер от разкошните жилища блестяха светлини. Всичко бе застинало. Чуваше се само лекото съскане на гумите по твърдата настилка. Свихме наляво и аз зърнах табелка с надпис „Калвело драйв“. Джордж се канеше да направи широк завой наляво пред високи порти от ковано желязо, когато се случи нещо.

Точно до вратите внезапно блеснаха фарове, клаксон прониза тишината, чу се ревът на форсиран двигател. Някаква кола се устреми право към нас. Джордж рязко изви волана, натисна спирачките и свали дясната си ръкавица — всичко това наведнъж. Фаровете на колата пред нас залъкатушиха.

— Проклет пияница — изруга Джордж през рамо. Нищо чудно. Пияни с коли ходят къде ли не да си допият.

Можеше и да е така. Клекнах в колата, измъкнах лугера изпод мишницата си, посегнах към вратата. Открехнах я, оставих я в това положение и надникнах през страничното стъкло. Светлината от фаровете плисна в лицето ми, клекнах бързо, а когато лъчът се отклони, пак се надигнах.

Другата кола спря рязко. Вратата й се отвори, отвътре изскочи фигура, която викаше и размахваше пистолет. Чух гласа и го познах.

— Хей, вие, горе ръцете! — изкрещя Фриски.

Джордж сложи лявата си ръка на волана, а аз открехнах вратата още малко. Дребният подскачаше насам-натам по улицата и крещеше. От малката тъмна кола, от която беше изскочил, не долиташе друг звук освен на двигателя.

— Това е обир! — кресна Фриски. — Вън и се строй те, ваш’та…

Отворих вратата с ритник и се канех да изляза, отпуснал ръката с пистолета надолу.

— Изпроси си го! — кресна малкият.

Клекнах светкавично. Пистолетът в ръката му блъвна пламъче. Някой сигурно му беше сложил ударник. Зад главата ми се пръсна стъкло. С крайчеца на окото си, което в момент като този не би трябвало да има никакви крайчета, долових бързо, ловко движение откъм Джордж. Вдигнах пистолета и се канех да натисна спусъка, но до мен изтрещя изстрел… Джордж. Не стрелях. Вече не беше необходимо.

Тъмната кола потегли рязко и се понесе с бясна скорост надолу по хълма. Ревът й заглъхна в далечината, а в средата на улицата малкият продължи да се люшка нелепо в светлината, отразена от оградите.

По лицето му се размазваше нещо тъмно. Пистолетът му изтрака върху настилката. Малките крака се огънаха, той политна встрани, претърколи се, сетне изведнъж притихна.