Читать «Неприятностите са моя бизнес» онлайн - страница 11

По обратния път минах на пет червени светофара, но имах късмет и никой не ме глоби. Паркирах криво-ляво до тротоара на сградата, в която живеех. Изкачих се до етажа си с асансьора, но се поизпотих, докато отворя вратите му, и потърсих спасение в бутилката. Пъхнах ключа във вратата, отключих, влязох и напипах електрическия ключ. Подкрепих се отново с лекарството, преди да съм се изтощил напълно. Сетне тръгнах към кухнята за малко лед и газирана вода, та да пийна като хората.

Стори ми се, че долових някаква особена миризма в апартамента, не можех да установя веднага каква, но подобна на лекарство. Нямах пръст в тази работа, а и когато излязох, не миришеше така. Но се чувствах твърде добре, за да споря по въпроса. Тръгнах към кухнята, ала успях само да преполовя пътя дотам.

Нахвърлиха ми се от двете страни иззад дрешника до сгъваемото легло — двама с револвери. Високият се хилеше. Нахлупил бе шапката си ниско на челото; лицето му беше клиновидно като половинката на асо каро. Имаше тъмни влажни очи и толкова безкръвен нос, сякаш бе излят от бял восък. Държеше колт с дълга цев и изпилена мушка. Това означаваше, че се има за добър стрелец.

Другият беше дребен гангстер, подобен на териер, с четинеста червеникава коса, без шапка, с воднисти безизразни очи, уши като на прилеп и малки крака в мръсни бели гуменки. Държеше автоматичен пистолет, който изглеждаше твърде тежък за него, но явно му беше приятно да го стиска в ръце. Дишаше шумно през отворената си уста и миризмата, която бях подушил, идеше на вълни от него — ментол.

— Ей, ти, горе ръцете — рече той.

Вдигнах ръце. Не можех да сторя нищо друго. Дребосъкът ме заобиколи и застана отстрани.

— Кажи, че няма да ни се размине — озъби се той.

— Няма да ви се размине — повторих.

Високият продължаваше да се хили и носът му беше все такъв восъчен. Дребният се изплю на килима. Доближи, хилейки се злобно, и замахна с пистолета към брадата ми.

Отбягнах удара. Обикновено в такива обстоятелства човек трябва да кротува. Но сега бях в приповдигнато настроение. Светът беше в краката ми. Можех да помета цели банди, с патлаците им и прочие. Пипнах го за гърлото, дръпнах го силно към себе си, стиснах малката ръка с пистолета и го избих на пода. Мина лесно. Само дето дъхът му беше неприятен. От устата му потекоха слюнки. Запсува.

Високият стоеше, хилеше се и не стреляше. Не помръдна. Стори ми се, че в очите му се мярна тревога, но нямах време за анализи. Наведох се над дребния, без да го пускам, и вдигнах пистолета от пода. Това беше грешка. Трябваше да извадя моя.

Оттласнах го от себе си; той се блъсна в един стол, падна и яростно го зарита. Високият се кикотеше.

— Патлакът няма ударник — каза той.