Читать «Червен вятър» онлайн - страница 30

— Бива ли ги? — попитах.

— Съжалявам, сър. Ние не правим оценки. Мога да ви дам името на някой експерт по оценките.

— Не се занасяйте — рекох. — Холандски са.

Той оправи светлината на лампата, наведе се и повъртя в ръката си част от огърлицата.

— Искам огърлица очно като тази, със същата закопчалка, и то бързо — добавих.

— Колко точно като тази? — Той не вдигна глава. — И не са холандски. Чешки са.

— Добре, можете ли да направите дубликат?

Поклати глава и отблъсна от себе си кадифената подложка, сякаш тя го мърсеше.

— За три месеца може би. Не произвеждаме такова стъкло в цялата страна. Ако искате точно копие… най-малко три месеца. А и нашата фирма изобщо не се занимава с такива неща.

— Сигурно е приятно да вириш така нос — рекох. Подпъхнах визитна картичка под черния му ръкав. — Посочете ми някой, който се занимава… и то не за три месеца… и може да не е точно копие.

Той сви рамене, изчезна с картичката, появи се след пет минути и ми я върна. На гърба й беше написано нещо.

Старият левантиец имаше дюкянче на „Мелроуз“, вехтошарско магазинче, на чиято витрина имаше какво ли не — от сгъваема детска количка до корна, от седефен лорнет в избелял плюшен калъф до един от онези стари барабанлии калибър 44 с шест патрона, които все още се произвеждат в Западните щати за пазителите на реда, чиито дядовци са били големи юначаги.

Старият левантиец беше с кепенце на темето, с два чифта очила и с дълга брада. Разгледа моите перли, поклати тъжно глава и каза:

— За двайсет долара почти същите. Не съвсем, разбирате. Нямам толкова хубаво стъкло.

— Каква ще бъде приликата?

Той разпери яките си силни ръце.

— Казвам ви истината. Няма да заблудят дори дете.

— Направете ги — рекох. — С тази закопчалка. Разбира се, ще ми върнете и другите.

— Да. Елате в два часа.

Леон Валесанос, дребният мургав мъж от Уругвай, бе удостоен с внимание в следобедните вестници. Бил намерен обесен в неназован апартамент. Полицията разследвала случая.

В четири часа влязох в дългия прохладен бар на клуб „Ескуайър“ и зашарих покрай редицата сепарета, докато в едно от тях не открих сама жена. Тя носеше шапка като плитка супена чиния, с много широка периферия, беше облечена в кафяв тайор, носеше риза със строга мъжка кройка и връзка. Седнах до нея и оставих на седалката едно пакетче.

— Не го отваряй — рекох. — Впрочем ако искаш, можеш да го пъхнеш направо в пещта за смет.

Погледна ме с тъмни уморени очи. Въртеше между пръстите си тънка стъклена чаша, от която лъхаше на мента.

— Благодаря. — Лицето й беше много бледо. Поръчах уиски със сода и келнерът се отдалечи.

— Чете ли вестниците?

— Да.

— Сега знаеш за този Коперник, който си приписва стореното от теб. Затова няма да променят историята и няма да те набъркат в нея.