Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 154

— Какво искаше да ми кажеш? — настоя Чарли и ме хвана за ръка.

Да, какво се канех да му кажа? Усещах как губя дар слово. Щом Чарли ме докосна, кръвната ми захар се понижи с петнадесет километра. Всъщност в този момент прозрях, че въобще не е хипогликемия. Ще се опитам да ви го обясня по-добре. Ако получавате пристъп на хипогликемия само в присъствието на определен човек, по-скоро подсказва, че започвате да се влюбвате в него, а не че внезапно сте заболели от захарна болест.

— Чарли, налага се да призная нещо неприятно — обявих аз и започнах да отварям чантичката си.

Господи, понякога ми идеше направо да убия Джули. Тя се оказа съвършено права: бях tres, tres влюбена в Чарли; влюбена и увлечена оттук до отвъд, а утре той щеше да замине за Ел Ей! Дали да рискувам и да му кажа какво чувствам, пък да става каквото ще? Сериозно — май трябваше да го направя. В смисъл: ако си призная за златната кутийка и веднага поискам да се сдобрим, като се впуснем в прекрасен, зовящ за по-късни угризения следобед, той сигурно няма да ми се сърди, нали? Ако си спомням правилно какво каза Джулия Робъртс в „Хубава жена“, исках да попадна в приказка! Тя сподели пред Ричард Гиър какво чувства към него и всичко се подреди чудесно, а не бих казала, че има кой знае какви предимства пред мен, като се изключи усмивката й. Все пак във филма тя беше проститутка, а на Ричард Гиър въобще не му пукаше.

— Да си признаеш какво? — подкани ме Чарли. Обърна се към мен и прокара пръст по носа и устните ми.

Господи, изглежда все пак ме чакаше нещо, за което щях да имам ужасни угризения. Защо да бързам веднага да си призная за кутийката? Струваше ми се, че престои доста романтичен момент и би било жалко да го изпуснем. Чарли обаче продължаваше да ме гледа очаквателно и се налагаше да кажа нещо.

— Чарли, трябва да призная, че според мен се отнесе страшно мило на летището в Ница и съжалявам, задето се показах толкова неблагодарна.

— Какво друго да направя? — въздъхна Чарли. — Тогава ти ме изкара извън нерви.

— О… — промълвих аз разочаровано.

Май все пак не приличах на Джулия Робъртс, а на moi.

— Не придобивай такъв съкрушен вид. Много си очарователна, макар да ме влудяваш.

— Влудявам те?

— Напълно. Не приличаш на другите нюйоркски момчета. Забавна си, дори не подозираш до каква степен. Много е сладко. Понякога си мисля, че си създадена специално за мен — каза Чарли и ме целуна по устните.

Кълна се — и ни най-малко не преувеличавам, — тази целувка беше отвъд. Сериозно. Беше целувка, която слага край на всички останали и започваш да си мислиш, че никога не желаеш да те целуне друг човек. Искам да кажа: можеш да изпиеш колкото искаш белинита, да притежаваш всички вечерни рокли на света, да си канена постоянно да пътуваш с ЧС, да ти поднасят диаманти, шлифовани в „Хари Уинстън“, или перли на „Фред Лейтън“, да разполагаш със стоката на шест магазина „Марк Джейкъбс“ и да посещаваш филмови премиери и галавечери всяка вечер, но целунат ли те по този начин, обувките на „Марк Джейкъбс“ изгубват всякаква стойност. Започваш да се чувстваш сякаш никога повече няма да ти се прииска да пазаруваш, а това не е малко.