Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 151

— Толкова скоро след погребението? — не успя да прикрие разочарованието си мама.

— Току-що приключи с режисирането на филм и някой настоявал да говори с него да направи нов. Налагало се да тръгне още днес, както каза. Знаеш какви са американците, става ли въпрос за бизнес. Много са амбициозни — довърши Каролина натъртено.

Чарли нямаше да дойде? Това означаваше пълен крах за номера с извиняването ми. Изведнъж се почувствах напрегната и раздразнена.

— Джули, ела да си вземем по един фис — предложих аз и й направих таен знак: хайде да се измитаме оттук.

— Защо? — попита смаяно Джули.

— Ей сега ще дойдем, мамо — подхвърлих, хванах Джули за ръката и я измъкнах от шатрата.

С Джули се вмъкнахме в кухнята.

— Господи, Джули, какво ще правя? — попитах окаяно.

— За какво говориш? — погледна ме тя загрижено.

— Не е тук!

— Кой?

— Чарли.

— И?

— Как ще му се извиня и ще му кажа, че съжалявам?

Макар цял следобед вчера да се бях ужасявала от мисълта за предстоящата среща, в момента бях истински разочарована от отсъствието на Чарли.

— Изпрати му имейл — предложи Джули.

— Много е невъзпитано. Трябва да се извиниш лично, ако си искрен — възразих аз.

— Господи, съвсем си хлътнала по него.

— Нищо подобно. Но как да постъпя? — простенах и закрачих нервно напред-назад из кухнята.

— Защо толкова настояваш да му се извиниш лично? До ушите ли си влюбена в него, или какво?

— Не става въпрос за нищо подобно, Джули. Просто се чувствам ужасно, след като вчера следобед се държах така. Искам да се убеди, че съм отговорна и зряла, че съм добър човек и така нататък.

— Кого будалкаш? Луда си по него.

— Джули! Нещата са много по-ужасни, отколкото си ги представяш. Вчера откраднах нещо от библиотеката.

— Сериозно? Да не си взела семейно бижу?

— Не. Взех кутийка за хапчета.

Джули ме погледна малко разочаровано.

— Не е кой знае какво — отбеляза тя.

Бръкнах в чантичката си, извадих емайлираната кутийка, сложих я на масата и я отворих. Показах надписа на Джули.

— Господи, колко е красива — възкликна тя. — Според мен трябва да я задържиш като сувенир.

— Не мога.

— Добре. Ще се измъкнем оттук, ще отидем да я оставиш и никой никога няма да разбере какво е станало. Хайде, качвай се в колата, мила, и да вървим.

Всеки път, когато е в Европа, Джули наема спортен модел беемве, за да се възползва от либералните ограничения на скоростта. Черните пътища и алеите с остри завои към замъка не й се опънаха. Джули ги преодоляваше все едно участваше в ралито в Монако.

— Джули, намали! — изкрещях при поредния остър завой.

— Извинявай — подхвърли тя, рязко натискайки спирачките. — Страшно мразя да карам бавно.

Продължихме с малко по-умерена скорост. Докато минавахме покрай поляна, осеяна с макове, Джули попита:

— Не сме имали време да го обсъдим, но какво ще кажеш за годежния ми пръстен?

Размаха ръка пред лицето ми и огромният диамант просветна на слънчевата светлина.

— Невероятен е — признах.

— Нали знаеш какво казват: колкото по-голям е диамантът, толкова по-дълго трае връзката.