Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 129

— Да се обадя ли вместо теб? — провикнах се аз.

— Ако обичаш — отвърна той. Вдигнах телефона.

— Ало?

— Ей, това е много странно! Ти ли си? — попита Джули.

Застинах на място. Защо Джули се обаждаше на Чарли, ако са скъсали?

— Джули? — успях да промълвя аз.

— Да, аз съм. Защо отговаряш на телефона на Чарли?

— Ами… Това не е номерът на Чарли. По погрешка си набрала моя.

— А, добре. Ще се видим ли по-късно в „Сотби“?

— Непременно — отвърнах и прекъснах връзката.

Почти веднага телефонът звънна отново. Изписа се номер за обаждане от чужбина; не го разпознах. Затова отговорих.

— Ало?

— Кой е? — попита дрезгав дамски глас.

— Приятелка на Чарли.

— Искам да говоря с него.

— За кого да предам, че се обажда? — попитах аз.

— Каролина — отвърна тя.

— Ще го потърся.

Отидох до банята. Чарли беше с пяна по лицето. Поставих ръка върху слушалката и прошепнах:

— Обажда се Каролина и иска да говори с теб.

— О… Ще приемеш ли съобщение? — промърмори той.

— Оставете съобщение — поканих я. — Ще ви се обади по-късно.

Такова не последва. Затворих. Знам, че не е моя работа, но коя беше тази Каролина? Това е проблемът, след като в леглото си яла кроасани с някого, комуто не можеш да устоиш: при споменаването на друга жена ти иде да умреш на място.

Още преди седмици Джули ме застави да приема покана за обяд в „Сотби“ през въпросния ден. Даваха го по случай предстоящата разпродажба на колекцията от бижута на Уиндзорската графиня. В „Сотби“ успяват да намерят нещо — каквото и да било, — принадлежало някога на графинята, и през три месеца или там някъде го обявяват на търг. Досега бяха предлагали кожените й палта, мебелите, акварелите, фибите и дори бродираните й с монограм носни кърпички от египетски памук. Заложната къща съумява да привлече най-богатите млади нюйоркски момичета да наддават, като ги кани на частен предварителен оглед, придружен от обяд с омари. Някой от отдела за продажби бе промил мозъка на Джули и й беше внушил, че ако не притежава бижу от „Картие“, носено на времето от графинята, никога няма да се съвземе от тази трагедия.

Докато се прибера в апартамента си след престоя в „Мърсър“, докато възстановя мобилния си телефон, докато разговарям с полицията и подредя дома си, сутринта напредна значително. Оказа се, че от апартамента е изчезнало едно-единствено нещо — палтото от чинчила. Истински ужас, защото дори не беше мое. От „Валентино“ никога вече нямаше да ми дадат нещо назаем! Разполагах само с няколко минути да се преоблека за обяда. Сложих ленено сако и модна дантелена пола и в 12,45 бях в такси на път за „Сотби“ на Йорк Авеню.

Точно както предполагах, щом завихме на ъгъла на Шесто авеню и Двадесет и трета улица, се почувствах страшно напрегната. Каква вина само изпитва човек след вечер, за която ще го терзаят угризения! Почти нетърпимо е. Джули никога не бива да разбере — а и няма как — за единствената нощ, която прекарах с Чарли. По отношение на бившите си гаджета тя проявяваше страхотно чувство за собственост. Подозирах, че в отмъщението си би стигнала по-далеч и от Гретхен Салъп-Сакстън. Джули завинаги забрани да пускат К. К. Адамс в „Бергдорф Гудман“, защото се бе омъжила за тип, с когото Джули бе излизала три вечери в осми клас. Това е все едно да си мъртъв приживе. Косата й вече никога не изглежда прилично, което е страшно жалко за К. К. Ако Джули разбере за мен и Чарли, никога вече няма да ми проговори и никога няма да получа обратно дрехите си, които съм й заела. Утешавах се единствено с мисълта, че снощи няма да се повтори. Това им е хубавото на прекарванията за една нощ: още по определение те свършват веднага. С времето ти се струва, че въобще не са се случили. Само между нас: преживявала съм го няколко пъти и наистина не помня нищо.