Читать «Тюркменска приказка (Тюркменска приказка)» онлайн - страница 3

На агънцето му се вцепенил езикът — дума не може да продума, само блещи очи наляво-надясно. Теленцето навело жално глава — мисли си: „Кой ли от тия разбойници ще ми прегризе гърлото?“ И нему не е до свирня и песни. Пък сърцатото козленце си рекло: „И тъй ох, и тъй олеле! Две смърти няма, от една не ще избегнеш, казваше Старият пастир. Чакай да им покажа на тия злодеи, че не ме е страх от тях.“ Тръснало къдравата си главица и заговорило:

— Я ми подай, Кума Лисо, тамбурата! Аз ще ви посвиря за чест и слава. Слушайте добре, кръвници-зверове! Ушите си наострете, всичко запомнете!

Ударило козленцето с копитце по струните и запяло:

Дрън, дрън, моя тамбуричке! Дзън, пригласяй ми, сестричке! Днес ще падне славен лов, нека всеки е готов да се хвърли изведнъж! Риса за опашка дръж, Баба Меца — за главата, Кумчо Вълчо — за краката, Кума Лиса — за ушите! Всички да ги удушите! Кожите на тез глупаци ще направим на калпаци, топли шуби и кожуси, а Мецана — на суджуци. За такива обирачи никой няма да заплаче. Дрън, дрън, моя тамбуричке! Дзън, пригласяй ми, сестричке!

Слушат горските разбойници — на ушите си не вярват: що за дръзка песен пее малкото козленце?

— Чакайте, бе! Кои сте вие? — измънкал рисът.

— Ние сме прочути степни ловци — отвърнало козленцето.

— Ами накъде сте се запътили? — изфъфлила мечката.

— Тръгнали сме на панаир. Стока носим.

— Каква стока носите? — запитал вълкът.

— Зверски кожи.

— А откъде сте ги взели? — изскимтяла лисицата.

— От вашите роднини ги свалихме. Вижте! — и козленцето изтърсило от чувала четирите кожи. — Само че малко ни са тия, още ни трябват.

Кръвопийците познали кожите на роднините си и много се уплашили. Ревнали в един глас, втурнали се един през друг да се спасяват, побягнали кой накъдето му видят очите.

Отдъхнали си тримата другари. Хапнали си те сладко-сладко от оставените гозби и започнали да мислят какво да правят.

Козленцето рекло:

— Добре се отървахме от тия кръволоци, здравата ги изплашихме. Ама лошо ни се пише, ако се опомнят и се върнат. Я по-добре да бягаме оттук, додето не ни е връхлетяла нова беда!

Агънцето рекло:

— Не ни трябва да дирим къде почива слънцето. По-добре да се върнем назад.

Теленцето рекло:

— В родното стадо пастирите няма да позволят никой да ни закача. По-скоро да бягаме от това страшно място!

— Бежте! — изврякало козленцето.

— Бежте! — изблеяло агънцето.

— Бежте! — измучало теленцето.

И тримата смелчаци си плюли на копитцата. Подир миг те били вече далече от бялата къщурка, а подир още един миг изскочили из тъмната гора и затичали през зелената степ. Най-напред препускало козленцето, подир него подскачало агънцето, най-отзад тичало в тръс теленцето.

Привечер, когато слънцето се готвело да си легне на скришно място зад планината, нашите юнаци пристигнали в родното стадо. Пастирите толкова се зарадвали, че се завърнали живи и здрави, та никак не им се карали.