Читать «Сръбска народна приказка (Сръбска народна приказка)» онлайн - страница 2

Съгласил се дяволът, ама поискал ковачът да му покаже какво да прави. Отишли в ковачницата и човекът рекъл на дявола:

— Влез в меха и духай през духалото, пък аз ще кова!

Щом влязъл дяволът в меха, ковачът бърже затулил устата на духалото, па като почнал с чука — по главата, по гърба, по задника — та го сплескал така, че дяволът едва се довлякъл до пъкъла.

Не минало много време, дядо Господ изпратил тоя път три дявола — да доведат ковача, да каже той, безумният, как тъй е посмял да заключи смъртта в буренцето и да пребие дявола. Отишли те, гледат: ковачът цепи дърва на двора.

— Хей, ковачо! — викнали те. — Изпрати ни Господ-бог да те заберем, при него да те водим. Ако не дойдеш с добро, насила ще те завлечем!

А ковачът:

— Ще се покоря на волята божа. Само че ще ви моля, дяволи, да ми помогнете да нацепя дървата, та да не ми мръзнат децата зимъс.

— Харно! — съгласили се дяволите. — Само че да ни покажеш какво да правим, че ние никога не сме цепили дърва.

— Ето, един от вас да си мушне ръцете в процепа на тоя пън, гдето цепя, наместо клин.

Послушал го единият дявол, пъхнал си ръцете в процепа. А ковачът извадил брадвата и дървото му стиснало ръцете като клещи.

— Стой сега така, дордето разцепя от другия край! — рекъл ковачът.

Ударил с брадвата той пъна от другия край и накарал втория дявол да си мушне ръцете в процепа. И нему дървото стиснало ръцете. Тогава ковачът ударил пъна в средата и така стегнал ръцете и на третия дявол. Повикал сега той своята челяд, дал на всички по една цепеница, па като почна ли да бият дяволите — ха, бре! де, бре! — ощавили им козината от бой. Паднали дяволите на молба, обещали, ако ги пусне, да не го закачат повече. Смилил се ковачът — пуснал ги. А те едва се довлекли до пъкъла на четири крака.

Отървал се ковачът от неканените гости, пък се замислил: „С Господа шега не бива — рано-късно ще ми вземе мярката.“ Откачил буренцето от гвоздея и го поразклатил. Отвътре се чуло писък: „Олеле, зъбите ми изпопадаха, костите ми се потрошиха!“

— Потрай, миличка — рекъл ковачът. — Дошъл съм да те освободя. Разбрах, че не е проста и твоята работа. Само искам да ми обещаеш, че никому не ще взимаш душата без време. Защото ти дойде при мен, когато бях в силата си, дребна челяд, млада жена имах и съвсем не ми беше омръзнал животът…

— Обещавам ти и признавам, че сбърках — отвърнала с хрисим глас смъртта. — А сега, ако си човек разумен, пусни ме на воля, че сигурно мнозина страдащи ме чакат да ги отърва от мъките.

Отпушил ковачът буренцето. Смъртта, както била изтъняла, сега в тясната си тюрма съвсем постала станала. Извлекла се из дупката, отърсила си полата и на раздяла му рекла:

— Добър урок ми даде ти, ала не ти се сърдя и скоро няма да дойда да ти додявам. Нито на теб, нито на домашните ти.

И си тръгнала да навакса изостаналата си работа. А ковачът си заживял спокойно. Доживял до дълбока старост.