Читать «Казахска приказка (Казахска приказка)» онлайн - страница 7

— Храни куче, да те лае! Виж, какъв си бил ти! Намислил си да ме убиеш, та да ми вземеш жената. Ще си получиш наказанието, което заслужаваш!

На заранта глашатаите огласили целия град:

— Елате да видите как ще бъде обесен един неблагодарник, който вдигна ръка на ханския наследник!

Събрал се много народ. Извели клетия момък, окован във вериги, и го изправили пред бесилото. „И тъй, и тъй ще се мре — помислил си той, — ами да разкажа това, което зная, та всички да разберат какъв подъл хан ни управлява.“ Вдигнал глава и със силен глас заговорил. Когато разправил защо бил посякъл хубавия ат, начаса нозете му се вкаменили до коленете. Когато споменал за отровните гозби, се вкаменил до пояс. Разправил и за отровното коте и цял се вкаменил.

Спуснал се синът на хана да прегърне верния си другар, ала прегърнал студен камък.

Ханът злобно се разсмял:

— Това куче искаше да ме оклевети. Но, който влиза при мене с огън, на пепел излиза!… — Ханът трижди заплюл камъка и си отишъл в покоите.

А синът му място не можел да си намери от мъка. Разбрал той колко несправедлив бил към верния си другар. Отишъл при везира. Не знаел, че везирът бил в сговор с хана, и му казал:

— Облекчи скръбта ми! Накажи ме, както можеш! Оставям се в ръцете ти.

— Очите ми не виждат моя син — сладост на душата ми. Нека и твоите очи се затворят за сладостите на света!

Тъй рекъл жестокият везир и, без да му трепне ръката, го ослепил с ханджара си.

Без да охне, младият мъж метнал на гърба си превърнатия на камък везиров син и напуснал града.

Вървял той, вървял — сам не знаел накъде отива. Милостиви хора му подавали парче хляб, глътка вода — да не умре от глад и жажда. Дрехите му се скъсали, нозете му се изранили. Един ден, премалял от умора, слепецът стигнал до оня извор, където на връщане към дома четиримата били спрели на почивка. Седнал той под същото дърво и положил вкаменения си другар до извора. Водата си бълбукала и, тичайки надолу по своя път, пеела:

Аз съм изворче вълшебно, аз съм изворче целебно, болните аз изцерявам, мъртъвците възкресявам. Глу-глу-глу…

Слепият слушал тихия ромон, ала нищо не разбирал. Но съдбата решила друго. Облегнал клетникът измъчената си глава на камъка и, без да ще, го бутнал. Търкулил се камъкът и цопнал в изворчето. Изведнъж — станало чудо! Из бистрите води се показала главата на везировия син, а после излезнал и той — цял и невредим. Загребал с две шепи от целебната вода и измил очите на своя обичан другар. Тозчас ханският син прогледнал.

Двамата юнаци се прегърнали и заплакали от радост, че пак са се събрали живи и здрави.

Решили да се върнат и да накажат своите жестоки бащи. Синът на везира изведнъж си спомнил за вълшебните коне на Малхуан. Извадил от пояса си два косъма, що бил отскубнал от тяхната грива, и ги разтъркал между пръстите си. Тозчас конете дотърчали.

Яхнали ги двамата юнаци и препуснали към дома. А там — голямо веселие: ханът се женел за хубавата Малхуан, а везирът — за Еркежан. Поканени били всички големци. Прочути ездачи щели да се надбягват с коне. Ханът обещал да подари на победителя своя халат, а везирът пък щял да даде халата си на онзи, който пристигне втори. Това била наградата, която според тогавашния обичай струвала повече от наброени жълтици.