Читать «Казахска приказка (Казахска приказка)» онлайн

Хубавата Малхуан

Казахска приказка

Стават и такива работи по света: извърви човек живота си и като умре, всички го забравят: не го споменуват нито с добро, нито с лошо. Пък за хубавата Малхуан се говорило не само след като залязла, а и много преди да изгрее. Шейсет години преди да дойде на тоя свят, звездобройци предрекли, че ще се роди хубавица над хубавиците. Още тогава ясновидци — зограф изписали нейния лик и го разнесли по всички земи; песнопойци съчинили за нея песни.

Научил за Малхуан и един хан. По-богат и по-могъщ от него нямало на света. Четиридесет дворци имал той. А измежду всички най-хубав бил дворецът, що му построил един майстор, дошъл от незнайна страна. Целият бил от мрамор, злато и сребро. Меки губери застилали пода. По стените висели свилени тъкани; на тях били извезани със сърма сури елени, подгонени от лъвове, и хубавици, къпещи се в изворна вода, из която плували чудновати рибки.

По тавана между коралови звезди се плъзгали златно слънце и сребърен месец. Ала онова що затъмнявало всичко, било ликът на Малхуан, изписан тъй майсторски, сякаш тя е жива и ей сега ще ти проговори…

В тоя дворец ханът отивал винаги без придружници. С часове седял сам пред дивния образ, очите си от него не можел да откъсне и току въздишал: „Щом науча, че тази хубавица се е родила, ще ида да я намеря, ако ще и накрай света и ще се оженя за нея.“

Ключът от двореца той пазел в своята шапка и никому не позволявал да влиза там.

Забравих да ви кажа, че този хан имал само една рожба — момче на четиринайсет-петнайсет години. Неразлъчен другар в игрите му бил синът на везира — негов връстник.

По цели дни двете момчета скитали из гората, стреляли по птици и дребни зверчета, препускали на коне из тучните поля или пък обикаляли дворците и се радвали на богатата им наредба. Тридесет и девет дворци те обходили и разгледали, само на четиридесетия портите били заключени.

Хановият син отишъл при майка си да поиска ключа.

— Сине мой, светлина на очите ми! — отговорила майката. — Не е у мен ключът от тоя дворец. Баща ти никому не го дава и го носи винаги в своята шапка Нея той сваля само когато се моли на аллаха или когато си ляга да спи.

„Непременно трябва да видя какво има в тоя дворец и защо баща ми не позволява никому да влиза!“ — рекло си момчето.

Един ден подир сита гощавка ханът легнал да спи. Изхитрило се момчето — отмъкнало ключа. Без да се маят, двете другарчета влезли в двореца. Още на прага те спрели като втрещени: отсреща ги гледала неземна хубавица. Лицето и било като пълнолика месечина, очите и като ясно слънце, а косите и — от беззвездна нощ по-тъмни…

Погледнал я хановият син и му се сторило, че очите и го проболи в сърцето. Строполил се на пода, сякаш поразен от гръм.

Уплашил се другарят му, изнесъл го навън, напръскал го с водица. А синът на хана, като дошъл на себе си, заплакал и зашеметен едва се дотътрил до постелята си.

Легнал хановият син и не ставал. Надошли знахари — никой не знаел каква е болестта му, никой не можел да го изцери. Питат, разпитват болника — той мълчал и от ден на ден се топял и тъмнеел. Така и щял да си умре, горкият, ако не се намерил един баяч-ясновидец. Щом погледнал момчето, познал каква е болката му и рекъл на баща му: