Читать «Полска народна приказка (Полска народна приказка)» онлайн - страница 3

Гостолюбивата Зося и завистливата Янина

Щом съседката си отишла, Янина се заудряла в главата и кълне:

— Аз пани Лиса измамих, пан Вълчо разплаках, а как не се сетих онзи магьосник дома да поканя. Но живот и здраве да е — той нали пак ще дойде, ще си взема аз моето си.

И ето на утрото срещу Нова година лукавата Янина пуснала ратаите да си идат за празника при своите. И гости него ден не поканила. Не искала тя никой да види стареца. А децата си пратила извън село да дебнат кога той ще излезе от гората.

Започнало да се мръква. Вдигнала се снежна виелица, като бял лебед се извила. Децата тичат в къщи и викат:

— Мамо, мамо, дядото излезе от гората!

На часа Янина постлала трапезата, децата наредила да седнат край нея, на всяко в ръката дала комат хляб с парче сланина, ама им заръчала да не ядат още. После изтичала на улицата, пресрещнала стареца и с почит дома го повела:

— Заповядай у мене на гости, милостиви пане! Почини си, постопли се, похапни си, гостенино драги!

А дядото смръщил вежди, пита я какво се е случило, та от миналата година стопанката по-добра е станала.

— Ами че това не съм била аз — отвърнала лукавата Янина. — Лани сестра ми те е срещнала. Ние с нея сме близначки и в лице си приличаме като две капки вода, ала сърцата ни са различни: сестриното е зло, а моето — добро.

— Ех, каквото е сърцето, такава ще е и наградата! — рекъл старецът и влязъл в къщи.

Янина бърже издърпала от ръцете на децата коматите хляб и сланина и ги подала на гостенина. Хапнал той хлебец и сланинка, пийнал си бистра водица и легнал край пещта. А на сутринта, още преди да се съмне, станал и за път се застягал.

А на Янина очите светят като на пор — чака да види какво сега ще я дари старецът.

На сбогуване той и рекъл:

— Всичко що почнеш да вършиш тая сутрин, до залез да го не свършиш!

И щом прекрачил прага, изчезнал, сякаш се стопил в бялата мъгла.

Без да се мае, Янина се спуснала към сандъка. Не ленено платно искала да мери, а жълти жълтици да брои. Ама в бързината се спънала о ведрото и разляла водата. Децата се събудили от шума и писнали за вода. А пък друга вода в къщи нямало. Какво да прави?

„Ех, нека да донеса вода, та да ме оставят децата на мира златото да броя“ — помислила си Янина, взела ведрото и отишла на кладенеца. Наляла пълно ведро и си тръгнала за дома. Ама на прага се препънала, изпуснала ведрото, водата се разляла. А децата пищят, пищят. Върнала се тя, наляла вода и пак на прага се препънала и водата разляла. Отишла трети път и четвърти, и пети.

Слънцето към пладне отива, а Янина все не може вода дома да донесе.

Викнала тя децата на помощ.

Повикали децата съседките на помощ. Янина, децата, съседките — всички се залавят за ведрото. Носят го, носят, а не могат до дома да го отнесат — току се препънат на прага, водата разлеят. Хайде пак на кладенеца!

А слънцето клони на залез.

Повикали съседките и Зося да помага. Зося ведрото сама поела, ни капка не разляла, в дома на Янина го отнесла, в къта го сложила.

Ала в тоя миг слънцето се скрило зад планината. Късно било вече за алчната Янина жълтици да брои.