Читать «Следа» онлайн - страница 14

— Не ви ли предупредих, че ще ме придружи? — изрази учудване Скарпета. — Съжалявам. — Не беше му казала, разбира се, нито пък съжаляваше. Когато я молеха за консултация по определен случай, тя се чувстваше свободна да вземе със себе си когото пожелае, освен това не можеше да прости на Маркъс, че я нарече Кей.

Пазачът Брус учудено извърна глава, после на лицето му изплува широка усмивка.

— Марино! Пресвета Дево, това ти ли си?! Все едно че виждам призрак!

— Нищо не сте ме предупреждавали! — нацупено отговори доктор Маркъс. Гласът му гневно потрепери, но се долавяше и нотка на смущение. Сякаш уплашени птици пляскаха с криле.

— Никакъв призрак! — изкрещя в отговор Марино. — Жив съм, от плът и кръв!

— Не съм сигурен, че мога да го допусна — промърмори със същия треперлив глас доктор Маркъс. — Няма акредитация…

От думите му стана ясно, че някой над него не само познава Скарпета, но по всяка вероятност е причина за появата й тук.

— Колко време ще останеш?

Надвикването между старите приятели продължаваше. Вътрешният глас на Скарпета я предупреди да внимава, явно й предстоеше нещо неочаквано.

— Колкото трябва, друже.

„Допуснах грешка, при това сериозна — помисли си тя. — Трябваше да замина за Аспен.“

— Отбий се, когато имаш време.

— Дадено, приятелче…

— Достатъчно, моля! — не издържа доктор Маркъс. — Това тук не е бирария!

На специален шнур около врата му висеше мастер-ключ за вратите в цялото „кралство“, но тази към етажа се отваряше с магнитна карта, която той пъхна в процепа на стената. Тук беше крилото по съдебна медицина, което се намираше под прякото му ръководство. Скарпета усети как устата й пресъхва, дланите й се овлажняват, а коремните й мускули болезнено се присвиват. Всичко това й се случи в момента, в който влезе в крилото, за което беше набирала средства и в чието проектиране беше участвала. Малко бяха промените и в кабинета на завеждащия — същата гарнитура в тъмносин цвят, същата масичка за кафе от тъмно дърво, същата картина с житни поля на стената. Единствените промени в приемната бяха няколко нови саксии с декоративни слънчогледи и хибискус. На времето тя беше много ентусиазирана относно цветята. Поливаше ги сама, отстраняваше изсъхналите листа, местеше ги според светлината през различните годишни сезони.

— Страхувам се, че не можем да допуснем странични хора — взе най-сетне решението си доктор Маркъс, докато спираше пред поредната заключена врата. Тази водеше към администрацията и моргата — светая светих, в която преди време Скарпета се беше разпореждала като пълновластен господар.

Магнитната карта изпълни предназначението си и ключалката покорно изщрака. Маркъс влезе пръв. Крачеше забързано, а флуоресцентните тръби на тавана се отразяваха в очилата му.

— Попаднах в задръстване и закъснях — промърмори загрижено той. — А днес графикът ни е много натоварен, имаме цели осем случая… — Обясненията му бяха предназначени за Скарпета, като че ли Марино изобщо не съществуваше. — Трябва да проведа задължителната оперативка, а през това време вие можете да изпиете едно кафе, Кей… — Обърна се към ниската преградна стена, зад която се долавяше ритмичното почукване на клавиатура: — Джули? Ако обичаш, обясни на гостите как да стигнат до барчето… — А на Скарпета каза: — Можете да се настаните в библиотеката. Ще ви намеря там веднага след като приключа.