Читать «Дългата ръка на Кут Откачалката» онлайн - страница 5

— Тъкмо тръгвам, момко, тъкмо тръгвам!

— Чудесно! — казах аз. — Довиждане.

— Корки, мой човек — прогърмя Ъкридж, като седна върху леглото, което изскърца, и отрови въздуха със зловонния си тютюн. — Тази сутрин се чувствам щастлив. Окрилен. И защо? Защото върша нещо от алтруистични подбуди. Ние, Корки, заетите делови хора, сме склонни да изключим алтруизма от живота си. Твърде склонни сме да се запитаме: „Каква е моята печалба от това?“ и ако след проучване установим, че такава няма да има, забравяме за идеята. Ето защо тази работа ме прави толкова дяволски щастлив. Днес заминавам за Редбридж и каква ще бъде моята печалба от това? Никаква. Никаква, моето момче, освен чистото неподправено удоволствие да помогна на един стар съученик в затруднение. Ако мога да направя нещо, колкото и малко да е то, за да помогна на младия Клюн да събере най-много гласове, това ще бъде достатъчна награда за мен. Ще си свърша моята работа, момко, а може да се окаже, че тъкмо тя е онази дреболия, която ще донесе крайната победа. Ще отида там и ще говоря…

— О, сигурен съм, че ще го направиш.

— Не знам кой знае колко за политиката, вярно е, но мога да назубря достатъчно, за да си свърша работата. Хулите трябва да свършат работа в случая, а мен страшно ме бива да хуля. Знам за какво става въпрос. Обвиняваш противниковия кандидат във всички недостойни постъпки, за които можеш да се сетиш, без да стигаш докрай, разбира се, за да не му дадеш възможност да заведе дело за клевета. А сега, от теб, Корки, стари ми друже, искам да…

— О, Господи! — изстенах аз при тези познати думи.

— …ми поизгладиш тази предизборна песен. Седял съм цяла нощ да я пиша, но виждам, че тук-там куца. За половин час можеш да я оправиш. Изглади я, момко, и без да се помайваш я прати в хотел „Бул“, Редбридж, днес следобед. Може би тъкмо тя ще бъде средството да изтикаме Клюна на финалната права с един нос преднина.

Той изтрополя навън забързано и тъй като вече беше невъзможно да заспя, взех листа, който Ъкридж беше оставил, и зачетох стиховете.

Бяха добре замислени, ала не ставаха за нищо. Ъкридж не беше поет, иначе не би се опитал да римува „Лолор“ с „коридор“.

Докато закусвах, ми хрумна доста стегната и точна фраза, а и думите на Ъкридж, че дълг на всички стари съученици е да се притекат на помощ на кандидата се въртяха из главата ми като досадна муха, затова прекарах предиобеда в съчиняване на нова епическа песен. Успях да привърша до обяд и след като я изпратих до хотел „Бул“, се запътих да хапна, обзет от онова чувство на удовлетворение, което, според Ъкридж, е присъщо на алтруистите. Разхождах се бавно по Пикадили, като се наслаждавах на цигарата след сития обяд, когато неочаквано срещнах Кут Откачалката.

По симпатичното лице на Откачалката се четеше смесица от раздразнение и задоволство.

— Случи се — каза той.

— Какво?

— Третото нещастие. Казах ти, че ще се случи.