Читать «Дългата ръка на Кут Откачалката» онлайн

П. Г. Удхаус

Дългата ръка на Кут Откачалката

Дори при наличието на годишна рента, достатъчно солидна, за да им спести ударите на Живота, е странно колко малко се променят хората, макар от детството им да ги делят доста години. Навремето, в пансиона на училището, което посещавах, имаше един тип на име Кут. Дж. Дж. Кут. Та той беше известен на всички като Откачалката заради безсмислените и глупави суеверия, които определяха всяка негова постъпка. Момчетата са здравомислещи, практични същества и не проявяват особена търпимост към онзи, който не желае да се присъедини към групичката пушачи зад гимнастическия салон, при това не поради някакви морални скрупули, на които, ако трябва да бъдем справедливи към него, той би погледнал с присмех, а само защото същата сутрин бил видял сврака. Точно така постъпи Дж. Дж. Кут и си спомням, че тогава за пръв път чух да го наричат Откачалката.

Веднъж лепнато, прозвището си остана въпреки факта, че ни хванаха още преди да сме изпушили и по половин цигара и надлежно си го получихме от един мускулест главен учител, което ни подсказа, че свраката на рамото на Кут очевидно е поназнайвала едно-друго. В продължение на пет щастливи години, докато се разделихме и всеки се упъти да търка банките на един или друг университет, никога не се обръщах към Кут по друг начин освен с „Откачалка“ и точно с „Откачалка“ го поздравих, когато един следобед съвсем случайно се срещнахме в Сандаун малко след края на гонката в три часа.

— Успя ли да прибереш нещо от тази? — попитах аз, след като си разменихме поздрави.

— Здравата хлътнах — отвърна Откачалката потиснат, но не и съкрушен, като истински плутократ, който може да си позволи подобни неща. — Бях заложил десетачка на Моя камериер.

— На Моя камериер! — извиках аз, слисан от подобна необяснима подкрепа на животно, което, дори и в предварителното разтъпкване из определеното за целта място на хиподрума беше показало признаци на апатия и изтощение, да не говорим за склонността му да се спъва в собствените си крака. — Какво те накара да направиш това?

— Да, предполагам, че така или иначе нямаше никакви шансове да спечели — съгласи се Кут, — но преди седмица моят камериер, Спенсър, си счупи крака и си помислих, че това може да е поличба.

И тогава разбрах, че въпреки мустаците и няколкото килограма, които беше сложил отгоре, той все още си беше старата Откачалка от момчешките ми години.

— Винаги ли използваш този принцип при залаганията? — поинтересувах се аз.

— Ами направо ще се учудиш, ако разбереш колко често дава резултат. В деня, когато затвориха леля ми в частната клиника за психично болни, прибрах пет стотачки, като подкрепих Лудата Джейн за Юбилейната купа.

— Да ти се намира цигара? Благодаря.

— О, Господи!

— Сега пък какво има?

— Някой ми е пребъркал джоба — със заекване произнесе Кут Откачалката, като извади треперещата си ръка. — Имах портфейл с почти сто лири, а сега го няма!

В следващия момент с изненада забелязах слаба, примирена усмивка по лицето на моя човек.

— Е, с това стават две — промърмори той сякаш на себе си.