Читать «Тих и спокоен град» онлайн - страница 2

На вечеря попитах келнера негър има ли какво да се прави в града. Той се замисли много сериозно за миг, а след това отвърна:

— Как да ви кажа, сър, след залез слънце май няма какво да се прави.

Залезът вече беше завършил — отдавна се бе удавил в ръмещия дъжд. Следователно бях лишен от това представление. Въпреки всичко излязох по улиците в дъжда с надежда да видя все пак нещо.

„Построен е на неравна местност; улиците му се осветляват с електричество и годишната консумация на електроенергия възлиза на 32 470 долара.“

Още със самото излизане от хотела се натъкнах на расови безредици. Срещу мен се нахвърли тълпа от бедуини ли, араби ли, зулуси ли, въоръжени с… пардон, с облекчение забелязах, че това не бяха пушки, а камшици. След това видях неясните очертания на цяла върволица тъмни, груби файтони и като чух успокоителните викове: „Заповядайте, господине, за педесе цента возим, където кажете“, съобразих, че бях не жертва, а обикновен клиент.

Тръгнах пеша по дългите улици, които до една водеха нагоре. Чудех се откъде ли започват да се спускат надолу. А може би изобщо не се спускат и чакат да ги нивелират. На някои от „главните“ улици видях тук-таме да светят магазини; видях трамваи, които разкарваха насам-натам почтени граждани; видях хора, които се упражняваха в изкуството да водят разговор, и дочух изблици на не особено весел смях от едно заведение, в което се продаваше само сода и сладолед. „Неглавните“ улици като че бяха приютили предимно къщи, в които цари тих и спокоен семеен живот.

В много от тях зад благоразумно спуснатите пердета светеха лампи, а от някои долитаха спокойни и безукорни звуци на пиано. Да, в този град наистина нищо не ставаше. Съжалих, че не бях излязъл преди залез и се върнах в хотела.

„През ноември 1864 г. генерал Худ напредва срещу Нашвил и обкръжава северните войски под командуването на генерал Томас. Но последният се измъква от обкръжението и в ожесточен бой разбива южняците.“

Цял живот съм слушал, наблюдавал съм и съм се възхищавал от изумителната точност, с която стрелят южняците в мирните боеве из районите, гдето се дъвче тютюн. Но в хотела ме очакваше изненада. В голямото фоайе имаше дванадесет лъскави, нови, внушителни и обемисти месингови плювалници, толкова високи, че можеха да минат за урни, и с толкова широки отвори, че от пет крачки главният подавач дори на женски бейзболен отбор би могъл да вкара топката в който и да било от тях. Но въпреки че тук се беше развихрила и продължаваше да се развихря страшна битка, враговете не бяха понесли загуби. Те стояха лъскави, нови, внушителни, обемисти и непокътнати. Но — боже всемогъщи! — подът, красивият, застлан с плочки под! Спомняйки си за битката при Нашвил, не можех да не направя някои изводи (имам този глупав навик), а именно, че умението да стреляш точно, е въпрос на наследственост.