Читать «Тих и спокоен град» онлайн - страница 6

Когато купето престана да гърми и уморените четириноги се спряха, подадох на моя Йеху петдесет цента и добавих още двадесет и пет, изпълнен с приятното съзнание за своята щедрост. Но той отказа да вземе парите.

— Два долара, сър — каза той.

— Как така? — учудих се аз. — Чух много добре как викахте пред хотела, че за петдесет цента возите навсякъде из града.

— Два долара, сър — повтори твърдоглаво той. — Това е много далече от хотела.

— И все пак е в границите на града — заспорих аз. — Да не мислите, че сте хванали някой балама северняк! Виждате ли онези възвишения там? — продължих и посочих на изток, макар и самият аз да не ги виждах от дъжда. — Е, аз съм роден и отрасъл там. Що за глупак сте — да не умеете да различавате хората!

Мрачното лице на крал Сетнвайо се смекчи.

— О, значи, сте южняк, сър? Обувките ви, знаете, ме заблудиха: прекалено остри са за джентълмен от Юга.

— В такъв случай таксата е петдесет цента, предполагам — казах неумолимо аз.

На лицето му се появи предишното изражение на алчност, примесена с враждебност, което сега се задържа десет секунди и изчезна.

— Таксата си е петдесет цента, сър, но на мене ми трябват два долара. Непременно ми трябват, сър. Но сега вече не настоявам за тях, щом разбрах от кой край сте. Само казвам, че непременно ми трябват два долара за тая вечер… а толкова малко клиенти има.

Сега едрото му лице изразяваше спокойствие и доверие. Беше му провървяло повече, отколкото бе очаквал. Вместо да хване някой балама, който не знае таксите, беше попаднал на истинско съкровище.

— Ах вие, стари негоднико — казах аз и бръкнах в джоба си, — би трябвало да ви предам на полицията.

За първи път го видях да се усмихва. Той си знаеше, знаеше, ЗНАЕШЕ.

Дадох му две банкноти по долар. Когато му ги подавах, забелязах, че едната беше преживяла немалко премеждия. Горният й десен ъгъл липсваше, а по средата беше лепена. Ивичката тънка синя хартия, която държеше двете половини, я правеше годна за обращение.

Но засега да не се занимаваме повече с този африкански бандит; оставих го напълно доволен, отметнах въженцето и отворих скърцащата врата.

Както казах вече, пред мен стоеше само останка от къща. Бояджийска четка не бе докосвала стените й двадесет години. Не можех да разбера как силните ветрове не са я отнесли като картонена къщичка, докато не погледнах отново плътно прегърналите я дървета — дърветата, които бяха преживели битката при Нашвил и все още простираха клони около дома, за да го бранят от бури, врагове и студ.

Азейлиа Адеър — петдесетгодишна белокоса жена, потомка на кавалери, слабичка и крехка като жилището си, облечена в най-евтината и най-чистата дреха, която човек може да си представи — ме прие с царствена простота.

Гостната ми се стори цяла квадратна миля, защото в нея нямаше друго освен книги, наредени на небоядисани чамови полици, съвсем охлузен диван и два-три стола. Не, на стената имаше и рисунка с цветна креда — букет теменуги. Огледах се за портрета на Андрю Джаксън и обичайната кошничка от борови шишарки, но те липсваха.