Читать «Тайна звезда» онлайн - страница 70

Сега тя бе сама. Би било толкова лесно да я вземе сега. Да я доведе тук. Грейс отначало щеше да се изплаши. Той искаше тя да се изплаши. Това бе част от нейното наказание. След време Грегър щеше да я ухажва, да я спечели. Да я притежава. Те, в края на краищата, щяха да имат няколко живота да бъдат заедно.

В един от тях щеше да я върне на Тереса. Щеше да я направи кралица. Един бог не може да се задоволи с нещо по-малко от кралица.

„Вземи я тази вечер!“ Този глас, който всеки ден говореше все по-силно в главата му, го преследваше. Не можеше да му вярва. Де Вейн успокои дишането си и затвори очи. Нямаше да позволи да бъде припиран. Всяка подробност трябваше да си бъде на мястото.

Грейс щеше да дойде при него, когато той бе подготвен. И щеше да му донесе Звездите.

Сет пресуши последната чаша изстинало кафе и разтърка врата си. Още му се повдигаше от онова, което видя в спретнатата къща в предградията. Знаеше, че според цивилните и новобранците полицаи ветераните свикват с насилствената смърт — с гледките, с миризмите, с безсмислената загуба.

Това бе лъжа.

Никой не можеше да свикне да вижда това, което той бе видял. Ако можеше да свикне, нямаше да носи полицейска значка. Законът има нужда да поддържа чувството за отвращение, за ужас от убийството.

Какво бе накарало един мъж да отнеме живота на собствените си деца, на жената, с която ги бе създал, а накрая и своя собствен? В къщата не бе останал никой, който да отговори на този въпрос. Сет знаеше, че той ще го преследва.

Потърка лицето си и усети напрежението и умората. Разкърши рамене, изправи се и тръгна през общото помещение към гардеробната.

Там бе Мик Маршъл, който разтриваше подбитите си крака. Твърдата му червена коса стърчеше като храст, който има нужда от подкастряне, лицето му бе уморено.

Очите му бяха потъмнели, устните мрачни.

— Лейтенант… — Той вдигна чорапа си.

— Нямаше нужда да се включваш в това, детектив.

— По дяволите, чух изстрелите от собствения си хол. — Мик взе едната обувка, но опря лакти на коленете си. — През две преки. Исусе, децата ми играеха с тези деца. Как, по дяволите, ще им обясня?

— Колко добре познаваше бащата?

— Всъщност не го познавах. Всичко е точно както го казват, лейтенант. Той беше тих човек, възпитан, гледаше си работата и не се бъркаше в живота на другите. — Изсмя се безрадостно. — Всичките са такива.

— Мълроуни поема случая. Можеш да му помагаш, ако искаш. А сега си иди у дома и поспи. Иди да целунеш децата си.

— Да. — Мик прокара пръсти през косата си. — Слушайте, лейтенант, имам някои данни за този Де Вейн.

Гръбнакът на Сет настръхна.

— Нещо интересно?

— Зависи какво ви е интересно. Той е на петдесет и две години, никога не е бил женен, наследил е от баща си тлъсто богатство, включително голямо лозе на онзи остров, Тереса. Има и маслинови гори, гледа животни.

— Господинът е фермер?

— О, много повече. Най-разнообразни интереси — кораби, съобщения, внос-износ. Много парчета от много апетитни баници. Преди три години го направили посланик в Щатите. Тук май му харесва. Купил си е доста шикозно имение на „Фоксхол Роуд“, голяма къща със земя, често посреща там гости. Ала хората не обичат да говорят за него, направо се нервират.