Читать «Тайна звезда» онлайн - страница 67

Тя плесна ръката му, разкъсвана между обида и смях.

— Не е вярно.

— Наистина трябва да проверя. Не знам дали искам цялата тази история да продължава, ако правиш двойна брадичка.

Хвана косите й и леко ги дръпна назад, за да я захапе по шията. Грейс прихна — младежки, глупав звук — и се заизвива.

— Престани, идиот такъв. — Изпищя, когато я грабна на ръце.

— Между другото, не си и лека.

Тя присви очи.

— Добре, шегаджия такъв, дотук беше. Тръгвам си. Изпита истинско удоволствие, като го видя как се засмя — този бърз, момчешки смях в очите му.

— Забравих да ти кажа — подзе той и се запъти към стълбите. — Колата ми се развали. Бензинът свърши. Котката ми изяде домашното. Само ще те прегърна. — Успя да изкачи две стъпала, преди телефонът да иззвъни. — По дяволите. — Разсеяно я целуна по челото. — Трябва да се обадя.

— Няма нищо. Ще запомня докъде беше стигнал. — Макар да я бе пуснал, нямаше чувството, че краката й се допират до земята. Любовта бе като пухено облаче.

Ала усмивката й угасна, като видя как очите му се промениха и изведнъж отново станаха безизразни, неразгадаеми. Докато вървеше през стаята към него, разбра, че в един миг се бе превърнал от мъж в полицай.

— Къде? — Гласът му бе отново студен, овладян. — Местопроизшествието отцепено ли е? — Изруга тихо под носа си. — Отцепете го. Тръгвам. — Затвори и погледът му се фокусира върху нея. — Извинявай, Грейс. Трябва да отида.

Тя стисна устни.

— Лошо ли е?

— Трябва да отида — повтори само Сет. — Ще поръчам една полицейска кола да те откара у Кейд.

— Не може ли да те почакам тук?

— Не знам колко време ще отнеме.

— Няма значение. — Протегна ръка, ала не бе сигурна, че ще успее да стигне до него. — Искам да те чакам.

Никоя жена не го бе чакала. Тази мисъл мина бързо през ума му и го разсея.

— Ако ти омръзне да чакаш, обади се в участъка. Ще предупредя да те откарат у вас.

— Добре. — Но бе сигурна, че няма да се обади. Щеше да го чака. — Сет… — Прегърна го и докосна устни до неговите. — Ще се видим, когато се върнеш.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Когато остана сама, Грейс включи телевизора и се разположи на дивана. Пет минути по-късно вече бе станала и скиташе из къщата.

Никакви украшения, помисли тя. Вероятно Сет мислеше, че това са дреболии, които само събират прах. Никакви цветя, никакви домашни любимци. Мебелите в хола бяха семпли, мъжки и качествени. Диванът бе удобен, голям, тъмнозелен. Грейс би го разнообразила с възглавници. Виненочервени, морскосини, оранжеви. Масичката за кафе бе от масивен дъб, квадратна, полирана до блясък и без нито една прашинка.

Реши, че той сигурно има чистачка, която идва веднъж седмично. Не можеше да си го представи с парцал за полиране.

Под страничния прозорец имаше лавица с книги и тя приклекна да разгледа заглавията. Стана й приятно, че имаха много еднакви книги. Видя дори наръчника по градинарство, който тя самата бе изучавала.

Това можеше да си го представи. Да, можеше да си представи Сет да работи в градината, да обръща земята, да засажда нещо, което ще остане.

В тази стая също имаше картини. Грейс се приближи и реши, че акварелните портрети по стената са дело на същия художник, който бе нарисувал и пейзажите в спалнята му. Потърси първо подписа и го намери в долния ляв ъгъл — Мерилин Бюкенън.