Читать «Тайна звезда» онлайн - страница 17

— Може и така да се каже. — Той отстъпи и я пусна да мине пред него през вратата.

Грейс изчака, докато се качиха в колата и потеглиха.

— Трябва да видя трупа. — Без да го поглежда, вдигна ръка към четиримата, струпани пред входната врата. — Вие трябва да… Тя трябва да бъде идентифицирана, нали?

Изненада го, че поема това задължение.

— Да.

— Тогава да свършим с това. След… След това ще отговоря на вашите въпроси. Предпочитам в кабинета ви. — Отново същата усмивка. — Моята къща не е за гости.

— Добре.

Бе предполагала, че ще бъде тежко. Бе предполагала, че ще бъде ужасно. Бе се подготвила или поне така мислеше. Нищо, осъзна Грейс, докато гледаше онова, което бе останало от жената в моргата, нищо не би могло да я подготви.

Не бе изненадващо, че бяха сбъркали Мелиса с нея. Лицето, с което Мелиса толкова се бе гордяла, бе напълно обезобразено. Смъртта тук бе жестока и от опита си в болницата Грейс знаеше, че смъртта често е жестока.

— Това е Мелиса. — Гласът й отекна безизразно в студената бяла стая. — Моята братовчедка, Мелиса Фонтейн.

— Сигурна ли сте?

— Да. Ние ходехме в един и същ спортен клуб, освен другите неща. Познавам тялото й така, както познавам моето. Има сърповиден белег на кръста, малко вляво от средата. А на петата на левия си крак има малък кръстовиден белег. Беше стъпила върху една счупена раковина в Хемптънс, когато бяхме дванадесетгодишни.

Сет се приближи, откри белега и кимна на асистента.

— Съжалявам за вашата загуба.

— Да, сигурна съм, че съжалявате. — Сковано се обърна и замъгленият й поглед мина през него. — Извинете ме.

Стигна почти до вратата, преди да се олюлее. Сет изруга под носа си, хвана я, измъкна я в коридора и я сложи да седне на един стол. С една ръка натисна главата й между коленете.

— Няма да припадна. — Тя стисна силно очи, като се бореше отчаяно със замаяността и гаденето.

— Едва не ви повярвах.

— Прекалено съм изискана за нещо толкова сантиментално като припадък. — Но гласът й секна, раменете й се отпуснаха и за момент Грейс задържа главата си наведена. — О, Господи, тя е мъртва. И всичко защото ме мразеше.

— Какво?

— Няма значение. Мелиса е мъртва. — Грейс се овладя, надигна се и опря глава на студената бяла стена. Бузите й бяха също толкова безцветни. — Трябва да се обадя на леля си. Нейната майка. Трябва да й кажа какво се е случило.

Той се вгледа в жената, в лицето, което бе не по-малко зашеметяващо красиво от това, че беше бяло като тебешир.

— Дайте ми името й. Аз ще имам грижата.

— Хелън Уилсън Фонтейн. Аз ще го сторя.

Преди ръката й да се размърда, не бе осъзнал, че бе сложил своята върху нея. Отдръпна се и се изправи.

— Не успях да се свържа нито с Хелън Фонтейн, нито със съпруга й. Тя е в Европа.

— Знам къде е. — Грейс отметна назад косите си, ала не се опита да стане. Не още. — Мога да я намеря. — От мисълта, че трябва да се обади, да каже каквото трябва да се каже, гърлото й се сви. — Може ли малко вода, лейтенант?