Читать «Последен ден в неведение» онлайн - страница 5

Не, не, глупости, това НЕ Е доживотна присъда, а си е ЕКЗЕКУЦИЯ. Никой не може да каже дали няма изведнъж да се оправиш, така че…

— А?

— Викам, дай този път да е тристранен шах — повтори К-869. — Имам един мераклия… много по-интересно е!… Ей, аз да не те стреснах нещо? Беше се замислил, а? Ще прощаваш…

Малцина са като този. Почти учтив. Не че другите са грубияни, грубото и обидно поведение не се толерира от Надзирателя, но почти никой не употребява думи като „Прощавай“ или „Извинявай“. Нито пък пита дали не те е притеснил с нещо.

„За какво ли лежи Осемстотин шейсет и девети? — за кой ли път се замисли А-55. Странно, подобен интерес не действаше толкова изнервящо и депресиращо, колкото чуденето, а за какво са те тикнали тук теб самия!? — Сигурно не е нещо, свързано с пряко насилие. Извинява се… Впрочем, кой ли го знае…“

— Хексагон-шах ли имаш предвид?

— Да, да. На голяма дъска. С по шест офицера, две царици. Една такава партия ще ни отнеме седмици. Без договорки, разбира се, играем честно, никакви споразумения извън дъската… Какво?

А-55 беше вдигнал очи и свирепо шареше с поглед по лицето на събеседника си.

— Нещо… сгафих ли?…

Сгафил!

А-55 стисна зъби. Идиот. Седмици щели да минат за една партия. Всеки се надява, че може би ще излезе УТРЕ, а може би дори и ДНЕС. Да планираш занимание за СЕДМИЦИ означава, че си се ПРЕДАЛ. Майната ти, ако си го решил за себе си, но въвличаш и други, подриваш им надеждата, маскариш очакването…

Внезапно гневът му се стопи. Глупости, уморено си помисли той. Суеверия. Истински суеверия. Сякаш като си рекъл да играеш шах един месец, ще си повлияеш върху вече определената без твое знание — потиснато знание! — присъда. Да, глупости са. Само че дразнят. Обиждат. Нараняват. Тук, в това конкретно УЗСП, се намираха хора, преминали доста по-живите отделения за къси срокове. И те се засягаха, жегваха се, изтърваваха си нервите заради подобни реплики.

А-55 сведе поглед, изстинал от гнева, не отговори на въпроса, продължи да се храни. Усещаше, че К-869 се гърчи от притеснение отсреща.

Довърши обилната, както винаги, закуска и стана.

— А… аз… ще играем ли?…

А-55 не изпита ни най-малък импулс да бъде снизходителен, благороден или поне състрадателен. Погледна човека втренчено и рече неопределено:

— Ще си помисля.

Не целеше да го наказва, да го кара да се чуди и чака. Просто така, обичайното студено и дръпнато отношение между обитателите на затвора, Усъвършенстваната зона. Всеки път, преди да заспи след сирената на отбоя, А-55 си мислеше, че някой ден няма изобщо да се гордее, че е постъпвал така. Щеше да се срамува.

Жадуваше да се срамува и разкайва. Особено през този първия Някой ден.

Някой ден…

* * *

Изкара остатъка от времето за хранене, разхождайки се по пръстеновидния коридор около столовата. Зад полупрозрачната стена, подобна на армирано стъкло, се отгатваха близките маси и хранещите се затворници на тях. През отвори, високо до тавана, откъм столовата се донасяше шумът — сдържани звуци, състоящи се от стъпки, мляскане, къси полугласни реплики. Винаги, доколкото помнеше, бе така — убито, не шумно.