Читать «Старовремски помешчици» онлайн - страница 8

А най-интересни ми се струваха старците, когато имаха гости. Тогава всичко в къщата им добиваше друг вид. Тия добри хора, може да се каже, живееха само за гостите. Най-хубавото, което имаха, се изнасяше. Те се надпреварваха да ви нагостят с всичко, което се произвеждаше в тяхното стопанство. Но най ми беше приятно, че в цялата им услужливост нямаше нищо престорено. Това гостоприемство и тая готовност тъй кротко се изписваха по техните лица, тъй им отиваха, че по неволя човек се съгласяваше с техните молби. Те бяха последица от чистата, ясна простота на техните добри и безхитростни души. Това гостоприемство съвсем не е онова, с което ви гощава чиновникът от държавно учреждение, станал човек с ваша помощ, наричащ ви благодетел и пълзящ пред нозете ви. Те по никой начин не оставяха госта да си отиде същия ден; той непременно трябваше да пренощува.

— Как е възможно в такова късно време да тръгвате на такъв дълъг път — казваше винаги Пулхерия Ивановна (гостът обикновено живееше на три или четири версти от тях).

— Разбира се — казваше Афанасий Иванович.

— Всичко може да се случи: да ви нападнат разбойници или други лоши хора.

— Да пази Бог от разбойници! — казваше Пулхерия Ивановна. — И защо ви трябва да разправяте такива работи вечерно време. Разбойници, неразбойници, но вече е тъмно, съвсем не бива да тръгвате. Пък и вашият кочияш, познавам го аз вашия кочияш. Той е такъв слабоват и дребничък, една кобила да го ритне, ще го събори, а освен това сигурно се е нарязал вече и спи някъде.

И гостът трябваше непременно да остане; впрочем вечерта в ниската топла стая, приветният, стоплящ и приспиващ разказ, вдигащата се пара от сложената на масата гозба — винаги хранителна и майсторски приготвена — беше за него награда. Аз сякаш и сега виждам как Афанасий Иванович седи приведен на стола с постоянната си усмивка и слуша внимателно и дори с наслада госта. Често пъти ставаше дума и за политика. Гостът, който също твърде рядко излизаше от селото си, често с многозначителен вид и тайнствен израз на лицето правеше своите догадки и разказваше, че французинът тайно се споразумял с англичанина да пусне отново срещу Русия Бонапарт, или просто разказваше за предстояща война и тогава Афанасий Иванович често казваше, сякаш без да забелязва Пулхерия Ивановна:

— И аз мисля да отида на война: защо пък да не мога да отида на война?

— Ето го, вече тръгна — прекъсваше го Пулхерия Ивановна. — Не го вярвайте — казваше тя, като се обръщаше към госта. — Де може той, старият, да отиде на война! Първият срещнат войник ще го застреля! Вярвай Бога, ще го застреля! Ей-така, ще се прицели и ще го застреля.

— Какво от това — казваше Афанасий Иванович, — и аз ще го застрелям.

— Ето на, чуйте го какво говори! — подемаше Пулхерия Ивановна. — Къде ще върви на война! И пищовите му отдавна вече са ръждясали и лежат в килера. Да бяхте ги видели: там има такива пищови, че още преди да гръмнат, ще се пръснат от барута и пръстите му ще се откъснат, и лицето му ще се обезобрази, и навеки ще остане нещастен.