Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 285

— А с какъв кораб ще ида в английския дворец? — попита усмихнат Ръдърфорд. — С пирога, издълбана от боров дънер?

— Ще имаме и кораби — отвърна Джеймз Маури. — Колкото си щеш кораби. От днес ние ще вземаме всеки европейски кораб, който дойде на бреговете на Нова Зеландия. Емаи, като завзе вашата „Агнеса“, я изгори. Това беше много глупаво. Всеки кораб, който успеем да заловим, ще пазим и поддържаме. След десетина години ще ни се събере цял флот. Искаш ли да те направя не посланик, а адмирал? Ти си моряк и от тебе ще стане отличен адмирал…

Боровете оредяха и пред пътниците се откри широк морски залив. Ръдърфорд, потресен, се спря.

Той позна това място. Ето тук, в същия този залив, преди пет години воините на Емаи разграбиха кораба „Агнеса“. Значи реката, по брега на която бяха вървели толкова дълго, е Темза.

Да, да, той не се лъже, той помни всичко ясно. Тук, в устието на тази река, капитан Кофайн го беше изпратил за прясна вода. Ето плитчината, където вятърът отнесе „Агнеса“, след като воините на Емаи пресякоха котвените въжа. Ей на оня бряг превози с пироги Емаи вързаните си пленници.

Но какво е това? Навярно само така му се струва! Да не е полудял? Ръдърфорд потърка очи. Насред залива, на същото онова място, където някога стоеше „Агнеса“, той ясно виждаше тримачтов търговски бриг, на който се суетяха матроси, пускайки котва.

— Това е първият кораб на твоята бъдеща адмиралска ескадра, Ръдърфорд — каза Маури, като протегна напред ръка. — Утре през деня ще идем там под предлог, че продаваме свине, и след няколко минути корабът ще бъде наш.

„СБОГОМ! СБОГОМ!“

Войската на Отако нощуваше на върха на хълма, недалеч от морето. Беше същият хълм, където някога имаше село, в което Ръдърфорд прекара първата нощ на пленничеството си. Тук бяха убити и изядени шестимата матроси на „Агнеса“. Сега от селото не беше останало и следа — Сегюи го беше изгорил до основи и беше изтребил всичките му жители до последния човек. Но Ръдърфорд веднага позна няколкото бора, за които той и неговите другари бяха вързани преди пет години.

Уморени от тежкия поход, воините, щом мръкна, заспаха край огньовете. Ръдърфорд лежеше по гръб и гледаше черното звездно небе. Мислите не му даваха да заспи. Времето течеше, съзвездията бавно се придвижваха сред широките борови клони, а той все още не затваряше очи. Случайно обърна глава и забеляза, че Ешу, която лежеше недалеч от него, до огъня, също не спи и внимателно го наблюдава.

— Ешу — пошепна той, — защо не спиш?

— А ти защо не спиш, Жълтокоси? — попита тя.

— Не зная — отговори той.